Рик Риърдън - Червената пирамида

— Сейди! — Тя ме стисна с последни сили за китката. — Няма време. Чуй сега.

— Ако спрем кръвта…

— Името. Трябва да знаеш името му.

— Но ти не си Нефтида! Сет го каза.

Тя поклати глава.

— Вест… Говоря с нейния глас. Името… Денят на злото. Тогава се е родил Сет, ето защо това е Денят на злото.

Не че не беше вярно, но нима такова бе тайното име на Сет? И какво ми обясняваше Зия — че не била Нефтида, но говорела с нейния глас… в думите й нямаше никаква логика. Точно тогава се сетих за гласа при реката. Нефтида беше казала, че ще прати вест. А Анубис ме беше накарал да обещая, че ще послушам Нефтида.

Запристъпвах, притеснена.

— Слушай, Зия…

В този миг прогледнах внезапно за истината. Искандар ми беше казал някои неща, Тот — също, и те се напаснаха. Искандар беше предупредил да пазя Зия. Беше казал, че ако е разбрал по-рано, че сме млади богове, е щял да пази и нас… и още някого. И Зия. Сега вече разбрах как се е опитал да я опази.

— О, Боже — втренчих се аз в нея. — Това е, нали?

Тя май схвана какво я питам и кимна. Лицето й се сгърчи от болка, но очите й останаха яростни и настойчиви, както и преди.

— Кажи името. Подчини Сет на волята си. Накарай го да помогне.

— Да помогне ли? Той току-що се опита да те убие, Зия. Не е от онези, които помагат.

— Върви. — Тя се помъчи да ме побутне. От пръстите й със съсък се показаха слаби пламъци. — Картър има нужда от теб.

Не се налагаше да казва друго, за да се раздвижа. Картър беше в беда.

— Ще се върна — обещах аз. — А ти… хм, ти не ходи никъде.

Изправих се и се взрях в дупката на тавана — беше ме страх отново да се преобразя на каня. После очите ми се спряха върху ковчега на татко, зазидан в червения престол. Саркофагът светеше като нещо радиоактивно, което ще претопяват. Ако успеех да счупя престола…

„ Първо се заеми със Сет “, предупреди Изида. „ Но ако успея да освободя татко …“

Направих една крачка към престола.

„ Недей — настоя Изида. — Онова, което вероятно ще видиш, е твърде опасно .“ „ Какви ги говориш? “, рекох си подразнена.

Хванах златния ковчег. Тутакси бях изтръгната от тронната зала и пренесена във видение.

Върнах се в Земята на мъртвите, в Залата на Съдилището. Около мен потрепваха порутените паметници в Нюорлиънското гробище. В мъглата неспокойно мърдаха духовете на мъртвите. В основата на счупените везни спеше мъничко чудовище — Амит Поглъщачката. Тя отвори светещо жълто око, за да ме огледа, после заспа отново.

От здрача излезе Анубис. Беше облечен в черен копринен костюм, а вратовръзката му беше разхлабена, сякаш той току-що се връща от погребение или може би от конгрес на наистина богати гробари.

— Не би трябвало да си тук, Сейди.

— Кажи ми защо — отвърнах, но се зарадвах да го видя толкова, че чак ми се доплака от облекчение.

Анубис ме хвана за ръката и ме поведе към празния черен престол.

— Загубихме цялото равновесие. Престолът не може да стои празен. Възраждането на Маат трябва да започне тук, в тази зала.

Каза го тъжно, сякаш ме молеше да приема нещо ужасно. Не го разбирах, но ме обзе силното чувство на загуба.

— Не е честно — рекох.

— Да, не е. — Той ме стисна за ръката. — Ще бъда тук и ще чакам. Извинявай, Сейди. Наистина…

Анубис започна да избледнява.

— Чакай!

Опитах се да го задържа за ръката, но той се стопи и се сля с мъглата на гробищата.

Пак се озовах в тронната зала на боговете с тази разлика, че сега тя изглеждаше така, сякаш е изоставена от векове. Покривът се беше продънил, половината колони бяха паднали. Мангалите бяха студени и ръждиви. Красивият мраморен под беше напукан като дъното на пресъхнало езеро.

Баст стоеше сама до празния престол на Озирис. Усмихна ми се дяволито, но на мен ми бе почти непоносимо да я видя отново.

— О, не се натъжавай — скара ми се тя. — Котките не съжаляват за нищо.

— Но ти не си ли… не си ли мъртва?

— Зависи. — Тя показа с ръка наоколо. — В Дуат цари хаос. Боговете стоят твърде дълго без цар. Ако на престола не се качи Сет, трябва да го направи друг. Врагът е близо. Не ме оставяй да умра напразно.

— Но ще се върнеш ли? — попитах задавено. — Много те моля, дори не успях да се сбогувам с теб. Не мога да…

— Успех, Сейди. Дръж ноктите си остри.

Баст изчезна и гледката се смени отново.

Стоях в Залата на епохите в Първи ном: поредният празен престол, а Искандар седеше в долния му край и чакаше фараон, какъвто нямаше от две хилядолетия.