Рик Риърдън: Червената пирамида

— Син си.

Смехът на татко беше съвсем естествен, точно неговият, и това разсея напрежението. Звукът прокънтя в залата и дори Анубис се усмихна.

— Цветът си върви с територията — отвърна татко. — Извинявайте, че не ви доведох тук по-рано, но положението беше…

Той погледна Анубис — да му подскаже точната дума.

— Сложно — каза той.

— Да, сложно. Искам да споделя, че се гордея много и с двамата и че боговете са ви много задължени…

— Чакай малко — прекъсна го Сейди.

Тя отиде с тежка крачка точно пред престола. Амит й изръмжа, но Сейди също й се озъби, от което чудовището се обърка и замълча.

— Ти кой си? — попита настойчиво тя. — Баща ми ли? Или Озирис? Жив ли си изобщо?

Татко погледна Анубис.

— Казвах ли ти аз? Пали се повече и от Амит.

— Не се налага да ми го казваш — отвърна с угрижено лице Анубис. — Вече съм се научил да се страхувам от това остро езиче.

Сейди се възмути.

— Моля?

— Нека отговоря на въпроса ти рече татко. — Аз съм и Озирис, и същевременно Джулиъс Кейн. Аз съм и жив, и мъртъв , въпреки че понятието „рециклиран“ може би е по-близо до истината. Озирис е бог на мъртвите, но и бог на новия живот. За да го върна на престола му…

— Се наложи да умреш — казах аз. — Знаел си накъде вървят нещата. Съвсем преднамерено си позволил Озирис да се всели в теб, понеже си знаел, че ще умреш.

Треперех от гняв. Не си давах сметка, че го преживявам толкова тежко, но не можех да повярвам, че баща ми го е направил.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че „ще оправиш нещата“?

Лицето на татко не трепна. Той пак ме гледаше с гордост и неприкрито задоволство, сякаш, каквото и да направех, това го радваше — дори и да изкрещях. Направо се вбесих.

— Липсваше ми, Картър — рече той. — Не мога да ти опиша колко. Но направихте правилния избор. Всички ние. Ако ме бяхте спасили в света горе, щяхме да загубим всичко. Благодарение на теб за пръв път от едно хилядолетие имаме шанс за прераждане, шанс да спрем хаоса.

— Сигурно е имало и друг начин — възразих аз. — Можеше да се сражаваш като обикновен простосмъртен, без… без…

— Картър, докато беше жив Озирис, той беше велик цар. Но след като умря…

— Стана хиляда пъти по-силен — продължих аз вместо него, защото си бях спомнил какво им е разказвал татко.

Той кимна.

— Дуат е основата на истинския свят. Ако тук има хаос, той се пренася и на горната земя. Да помогна на Озирис да се върне на престола, беше първата стъпка, хиляда пъти по-важна от всичко, което съм правил в света горе — освен че ти бях баща. И още съм ти баща.

В очите ми запариха сълзи. Предполагам, съм разбрал какво ми е казал татко, но то не ми харесваше. Сейди изглеждаше по-ядосана и от мен, тя обаче гледаше Анубис.

— Остро езиче, а? — повтори сестра ми.

Татко се прокашля.

— Деца, както вероятно се досещате, има още една причина да направя такъв избор.

Той протегна ръка и до него се появи жена в черна рокля. Беше със златиста коса, умни сини очи и лице, което ми се стори познато. Приличаше на Сейди.

— Мамо! — казах.

Изумена, тя започна да мести поглед от мен към Сейди и обратно, сякаш бяхме призраци.

— Джулиъс ми каза, че сте порасли много, но аз не повярвах. Ти, Картър, май вече се бръснеш…

— Мамо!

— И ходиш по срещи с момичета.

— Мамо!

Забелязвали ли сте някога, че само за три секунди родителите могат да се превърнат от най-прекрасните хора по земята в пълни досадници?

Тя ми се усмихна и аз трябваше да се преборя наведнъж с поне двайсетина различни чувства. Години наред бях мечтал да съм отново с родителите си, да бъдем всички заедно в къщата ни в Лос Анджелис. Но не така: къщата да е само видение, майка ми — дух, а баща ми… рециклиран. Имах чувството, че светът се изплъзва изпод краката ми и се превръща в пясък.

— Не можем да се върнем, Картър — рече мама, сякаш прочела мислите ми. — Но дори в смъртта не е изгубено нищо. Помниш ли закона за съхраняване?

Бяха изминали години, откакто бяхме седели заедно във всекидневната — в тази всекидневна тук, и тя ми беше чела физическите закони така, както повечето родители четат приказки. Аз обаче още помнех.

— Енергията и материята не могат да бъдат създадени или унищожени.

— А само променени — съгласи се майка ми. — Понякога към по-добро.

Тя хвана татко за ръката и аз трябваше да призная — дори и той да беше син, дори тя да бе призрак, двамата изглеждаха щастливи.

— Мамо — намеси се и Сейди, която преглътна. Поне този път вниманието й не беше насочено към Анубис. — Наистина ли…