Рик Риърдън: Огненият престол

Джаз се втурна към него. Грифонът тутакси изгуби интерес към мен. Като всеки истински хищник, той насочи вниманието си към движещата се мишена — Джаз — и се метна към нея.

Аз се завтекох след звяра. Но вместо да изгълта приятелите ни, той се извиси над тях и се блъсна в прозореца. Джаз издърпа Уолт настрани точно в мига, когато побеснелият грифон започна да блъска и да хапе белите пламъци.

Опитваше се да нападне огъня. Щракна с клюн, все едно искаше да захапе въздуха. Завъртя се и се блъсна във витрина с shabti . Направи на парчета с опашката си един саркофаг.

И аз не знам какво ме прихвана, но изкрещях:

— Спри!

Грифонът замръзна на място. Извърна се към мен и изграчи подразнено. Белият огън изтече като струя към ъгъла на помещението, сякаш се прегрупираше. После видях как и други огньове се събират и се превръщат в горящи силуети — като на хора. Един погледна право към мен и аз долових безпогрешно, че излъчва злост.

— Отклонявай вниманието му, Картър — извика Сейди, която очевидно не беше забелязала огнените силуети. Беше се вторачила в грифона и вадеше от джоба си вълшебна връв. — Стига да успея да се приближа…

— Чакай, Сейди!

Опитвах се да разбера какво точно става. Уолтър лежеше разтреперан по гръб. Очите му пламтяха, сякаш белият огън беше проникнал вътре в него. Джаз се беше надвесила отгоре му и шепнешком повтаряше изцеряващи заклинания.

— КРОААА! — изграчи жално грифонът, като че ли искаше разрешение: сякаш се подчиняваше на заповедта ми да спре, макар това да не му харесваше.

Огнените силуети станаха по-ярки и плътни. Преброих седем пламтящи фигури, които малко по малко добиваха все по-ясни очертания.

Седем фигури… Джаз беше споменала символите на Сехмет. Обзе ме страх: проумях какво проклятие пази музея. Грифонът бе освободен по една случайност. Не той ни застрашаваше.

Сейди метна връвта.

— Чакай! — креснах, но вече беше късно.

Вълшебната връв изплющя във въздуха, удължи се като въже и се понесе шеметно към грифона.

Възмутен, той изписка и се хвърли да гони огнените силуети. Пламтящите твари се пръснаха коя накъдето види. Писнаха алармите на обикновените простосмъртни. Креснах на грифона да спре, този път обаче той не ме послуша.

С крайчеца на окото си видях как Джаз се свлича на пода, може би от напрежението на изцеряващата магия, която беше направила.

— Сейди! — извиках. — Помогни й!

Сестра ми притича при нея. А аз се спуснах да гоня грифона. Сигурно съм изглеждал пълен глупак, докато се препъвах с черната пижама и блесналия меч из натрошените експонати и крещях заповеди след великанското коткоколибри.

Тъкмо си мислех, че от това по-страшно — здраве му кажи, когато иззад ъгъла се показаха петима-шестима сватбари, дошли да видят каква е тази олелия. Зяпнаха ни с отворени уста. Една жена в прасковена рокля се разпищя.

Седемте твари от бял огън се стрелнаха право през сватбарите, които тутакси се строполиха. Огньовете продължиха нататък и завиха рязко към балната зала. Грифонът се юрна след тях.

Обърнах се да погледна Сейди, която беше приклекнала и се беше надвесила над Джаз и Уолт.

— Как са?

— Уолт идва на себе си — отвърна тя, — но Джаз лежи като труп.

— Когато имаш възможност, ме последвай. Мисля, че ще успея да озаптя грифона.

— Ти да не си полудял, Картър? Приятелите ни са ранени и за ръката ми се е лепнал горящ свитък. Прозорецът е отворен. Помогни ми да изнесем оттук Джаз и Уолт!

Беше права. Това вероятно беше единствената ни възможност да измъкнем приятелите си живи оттук. Сега обаче вече знаех и какво представляват онези седем огъня, знаех, че ако не тръгна да ги гоня, ще пострадат много невинни хора.

Казах тихо едно египетско проклятие — по-скоро ругатня, отколкото магия — и хукнах към сватбарите.

В централната бална зала цареше пълен хаос. Гостите бягаха с писъци и преобръщаха масите. Някакъв мъж в смокинг се беше свлякъл върху тортата и пълзеше през нея, а на гърба му се бяха лепнали захарните фигурки на невястата и младоженеца. Един музикант се опитваше да тича с крак, върху който се беше надянало малко барабанче.

Белите огньове вече бяха доста плътни и аз различавах формите им: нещо средно между псе и човек с издължени ръце и криви крака. Пламтяха като нажежен газ, докато се носеха из балната зала и заобикаляха колоните около дансинга. Един мина право през някаква жена — шаферка. Очите й станаха млечнобели и след като се просна на пода, тя затрепери и се закашля.