Рик Риърдън: Огненият престол

— Да — съгласих се аз. — Трябва ни точно тази статуя. Хор ми обясни, че статуята пази тайната как да намерим Книгата на Ра.

За съжаление Хор не беше дал никакви подробности. Вече бяхме открили статуята, а аз нямах представа по какъв начин ще ни помогне тя. Огледах йероглифите с надеждата да ме насочат.

— Кой е този, дребният, отпред? — попита Уолт. — Дете ли е?

Джаз щракна с пръсти.

— Не, сетих се. Хнум е правел върху грънчарското си колело хора. Обзалагам се, че и тук се занимава точно с това: лепи от глина човек.

Погледна ме — да потвърдя. Честно казано, бях забравил тази история. Уж ние със Сейди бяхме учителите, а Джаз често запомняше повече подробности от мен.

— Да, точно така — рекох. — Човек от глина.

Сейди погледна свъсена овчата глава на Хнум.

— Малко прилича на зверчето от едно старо анимационно филмче… как се казваше, май Булуинкъл. Може да е бог на лосовете.

— Не е никакъв бог на никакви лосове — възразих аз.

— Но щом търсим Книгата на Ра, а Ра е бог на Слънцето, защо ни е лос? — учуди се тя.

Сейди понякога е дразнеща. Споменавал ли съм ви?

— Хнум е едно от проявленията на бога на Слънцето — поясних аз. — Ра се явява по три различни начина. Сутрин е Хепри, богът скарабей, през деня е Ра, а по залез-слънце, когато се спуска в подземния свят, е Хнум, богът с глава на овен.

— Лесно е да се объркаш — отбеляза Джаз.

— Всъщност не — възрази Сейди. — Картър също има различни проявления. Сутрин е като зомби, следобед е като охлюв, а…

— Млъквай, Сейди — спрях я аз.

Уолт се почеса по брадичката.

— Мисля, че Сейди е права. Това тук е лос.

— Благодаря — натърти тя.

Той й се усмихна от немай-къде, но пак изглеждаше угрижен, разтревожен от нещо. Забелязах, че Джаз го наблюдава притеснено, и се запитах за какво ли са си говорили преди да се появим.

— Стига с този лос — рекох. — Трябва да пренесем статуята в Бруклинската къща. В нея има някаква следа…

— Но как ще я открием? — попита Уолт. — И още не си ни обяснил защо на всяка цена трябва да открием Книгата на Ра.

Поколебах се. Още не бяхме казали много неща на учениците си. Дори Уолт и Джаз, например, не знаеха, че не е изключено след пет дни да настъпи краят на света. Такива работи могат да отклонят вниманието от обучението.

— Ще ви обясня, след като се приберем — обещах аз. — А сега дайте да измислим как да пренесем статуята.

Джаз сключи вежди.

— Според мен няма да ми влезе в чантата.

— О, намерила за какво да се притеснява — подметна Сейди. — Вижте, ще направим на статуята магия за левитация. После ще измислим нещо, което да отклони вниманието на онези в балната зала…

— Я чакай. — Уолт се наведе и огледа по-малката фигура. Дребосъкът се усмихваше, сякаш е страшно забавно да си направен от глина. — С амулет е. Скарабей.

— Разпространен символ — напомних аз.

— Да… — Уолт докосна с пръсти колекцията си от амулети. — Но скарабеят олицетворява прераждането на Ра, нали така? А статуята изобразява как Хнум създава нов живот. Може би не ни трябва цялата. И онова, което ще ни насочи…

— Охо! — възкликна Сейди и извади вълшебната пръчка. — Страхотно.

Тъкмо щях да кажа: „Недей, Сейди“, но беше, разбира се, безполезно. Сестра ми не ме слуша никога.

Тя почука с пръчката по амулета на дребосъка. Ръцете на Хнум засияха. Главата на по-малката фигура се разтвори на четири места като ракетен силоз и от нея се показа пожълтял свитък папирус.

— Voila3 3 Тук „готово“ (фр.). — Б.пр. — възкликна гордо Сейди.

Пъхна пръчката в раницата си и грабна свитъка точно когато креснах:

— Може да е капан!

Както казах, сестра ми никога не слуша.

Веднага щом тя издърпа свитъка от статуята, цялата зала се разтресе. По стъклените витрини се появиха пукнатини.

Сейди изписка, защото свитъкът в ръката й лумна. Пламъците явно не подпалиха папируса и не нараниха сестра ми, но когато тя се опита да тръсне ръка, за да ги махне, към най-близката витрина се стрелна призрачен бял огън, а после плисна из помещението, сякаш струя подпален бензин. Пламъците докоснаха прозорците и върху стъклата блеснаха бели йероглифи, които, изглежда, задействаха цял тон аларми и проклятия. После призрачният огън се загъна по големия фриз при входа на залата. Каменната плоча се разтресе силно. Не виждах изображението, изсечено от другата страна, затова пък чух дрезгав писък, все едно врещеше наистина голям и наистина разгневен папагал.