Рик Риърдън - Огненият престол

— Виж, виж, Картър! — извика Сейди.

Обърнах се точно навреме, за да зърна блесналата ослепителна червена светлина. Вихрушката се стесни и се смали навътре, всмуквайки в кръга на Джаз шестте bau . Светлината угасна. Джаз припадна, а вълшебната пръчка и статуетката на Сехмет се превърнаха на прах в ръцете й.

Завтекохме се към нея. От дрехите й се издигаше пара. Не можех да разбера дали диша.

— Качете я на лодката! — подканих. — И да се махаме оттук!

Чух отгоре тихо сумтене. Хуфу беше отворил купола. Над него блеснаха лъчите на прожектори и той ни подкани с ръка да побързаме. Музеят сигурно беше обкръжен от полицейски автомобили и линейки.

Пострадалите сватбари, повалени навсякъде из залата, започнаха един по един да идват на себе си. Джаз ги беше спасила, но на каква цена? Занесохме я на лодката и се качихме.

— Дръжте се здраво — предупредих аз. — Не е много устойчива. Ако се преобърне…

— Ей! — ревна с плътен глас някой зад нас. — Какво правите?… Ей! Стой, не мърдай!

— Сейди, въжето, незабавно! — подканих.

Тя щракна с пръсти и въжето, с което беше омотан грифонът, се разпадна.

— ТРЪГВАЙ! — извиках. — НАГОРЕ!

— ИХУУУУ! — разпери криле грифонът.

Извисихме се: лодката се разклати като обезумяла и се устреми право към отворения купол. Грифонът почти и не забеляза допълнителната тежест. Издигаше се толкова бързо, че се наложи Хуфу да подскочи във въздуха, за да се качи при нас. Изтеглих го в лодката и всички се вкопчихме отчаяно в опит да не се преобърнем.

— Хрр! — започна да недоволства Хуфу.

— Да — съгласих се аз. — А уж щяхме да се справим лесно.

Но не току-така сме от рода Кейн. Това бе най-лекият ден, който щяхме да имаме за доста време напред.

Нашият грифон знаеше накъде да лети. Изписка победоносно и се издигна в студената дъждовна нощ. Докато летяхме към дома, свитъкът на Сейди се разгоря по-ярко. Погледнах надолу и що да видя: по всички покриви в Бруклин пламтяха призрачни бели огньове.

Започнах да се питам какво точно сме откраднали, дали онова, което ни трябва, или нещо, от което ще си утежним още повече положението. Имах чувството, че наистина си играем с огъня.

Странно колко лесно забравя човек, че ръката му гори.

О, извинявайте, аз съм, Сейди. Нали не сте смятали, че ще оставя брат си да дърдори до второ пришествие? Ама моля ви се, никой не заслужава чак такова ужасно проклятие.

Прибрахме се в Бруклинската къща и всички се струпаха около мен заради ръката ми, залепена за горящия свитък.

— Добре съм — повтарях. — Погрижете се за Джаз!

Да ви призная, и на мен ми е приятно от време на време да ме обграждат с внимание, но едва ли бях най-интересното, което се случваше. Намирахме се в голямата къща, която сама по себе си е страхотна атракция: пететажен куб от варовик и метал, нещо средно между древноегипетски храм и художествен музей върху изоставен склад край реката в Бруклин. Да не говорим пък, че е пълна с какви ли не магии и е невидима за обикновените простосмъртни.

Цял Бруклин под нас гореше. Докато бяхме летели от музея, моят дразнещ вълшебен свитък беше нарисувал в квартала широк сърп от призрачни пламъци. Всъщност не гореше нищо и пламъците не бяха горещи, но въпреки това бяхме посели паника. Пищяха сирени. По улиците се тълпяха хора, които гледаха изумени пламналите покриви. Кръжаха хеликоптери с прожектори.

Сякаш това не беше достатъчно вълнуващо, ами брат ми обуздаваше грифон, като се опитваше да го развърже от рибарска лодка и същевременно да не допусне Звярът да излапа учениците ни.

Но най-голяма бе тревогата ни за Джаз. Бяхме установили, че тя още диша, но явно е изпаднала в нещо като кома. Отворихме й очите и те блеснаха в бяло, което обикновено не беше на добре.

Докато се бяхме возили на лодката, Хуфу се беше постарал да й направи някои от песоглавските си магии: потупа я по челото, издаде груби звуци, опита се да пъхне в устата й желирани бонбони. Сигурна съм, смяташе, че помага, но не допринесе особено да се подобри положението й.

Сега за Джаз се грижеше Уолт. Той я вдигна внимателно и я премести на носилка, после я зави с одеяла и след като и другите ученици се събраха, започна да я гали по косата. И в това нямаше нищо лошо. Ама нищо.

Изобщо не ме вълнуваше колко красиви изглеждат на лунната светлина лицето на Уолт и мускулите му под тениската без ръкави, както и това, че той държи ръката на Джаз…