Рик Риърдън - Огненият престол

Въпреки това музиката съживи цялата болка и гняв, които ме бяха обзели по Коледа. Явно не се бях отървала от тях докрай, както си мислех.

Застинах с пръст над копчето за превъртане, но после реших да изслушам песента до края. Метнах върху тоалетката нещата си: свитъка папирус, миниатюрния восъчен Картър, чантата за магии, вълшебната пръчка. Пресегнах се да взема и жезъла, после се сетих, че вече не е у мен. Грифонът го беше изял.

— Гадняр с мозъче на пиле — промърморих.

Започнах да се преобличам, за да си легна. Бях облепила отвътре вратата на гардероба със снимки — предимно със съученичките от миналата година. Имаше една, на която бяхме трите с Лиз и Ема и правехме физиономии в една будка за моментални снимки на „Пикадили“. Изглеждахме много малки и смешни.

Не можех да повярвам, че утре сигурно ще ги видя за пръв път от много месеци. Баба и дядо ме бяха поканили на гости и смятах да поизляза само със съученичките — най-малкото докато Картър не пусна бомбата, че сме „разполагали с пет дни, за да спасим света“. Сега не се знаеше какво ще се случи.

Само две от снимките, украсили вратата на гардероба ми, не бяха с Лиз и Ема. На едната бяхме с Картър и чичо Еймъс в деня, преди той да замине за Египет на… хмм, как му се казва, когато някой е бил обсебен от зъл бог и отива на лечение? Едва ли е „почивка“.

На последната снимка имаше рисунка с Анубис. Вероятно сте го виждали: един с глава като на чакал, бог е на погребенията, на смъртта и така нататък. Присъства, кажи-речи, по всички древноегипетски изображения: въвежда душите на покойниците в Залата на Съда, приклекнал е край космическите везни, мери кое ще натежи — сърцето или перото на истината.

Защо съм сложила картинката ли?

/_Добре де, Картър, ще си призная всичко, само млъкни._/

Бях си паднала мъничко по Анубис. Знам, звучи смешно момиче от нашето време да се прехласва по момче с кучешка глава на пет хиляди години, но когато погледнах снимката му, видях съвсем друго. Помнех Анубис във вида, в който ми се беше явил първия път в Ню Орлиънс — момче на около шестнайсет години в черна кожа и дънки, със сплетена тъмна коса и невероятни очи с цвят на разтопен шоколад. Нямаше нищо общо с разни кучешки глави.

Пак ви е смешно, знам си аз. Той е бог. Нямахме нищо общо. Не съм го чувала и виждала още от приключението при Червената пирамида и това не би трябвало да ме изненадва. Въпреки че навремето той като че ли проявяваше интерес към мен и дори може би ми го намекваше… Не, със сигурност си въобразявам.

От месец и три седмици, откакто Уолт Стоун пристигна в Бруклинската къща, си мисля, че вероятно ще успея да забравя Анубис. Е, да, Уолт ми беше ученик и се предполага, че не го възприемам като потенциално гадже, но първия път, когато се видяхме, бях почти сигурна, че между нас е прелетяла искра. Сега обаче той май биеше отбой. Държеше се много потайно, ходеше гузен-гузен и все си говореше нещо с Джаз.

Животът ми беше съсипан.

Докато Адел продължаваше да пее, си облякох пижамата. Нима всичките й парчета бяха за това, че момчетата не я забелязват? Изведнъж ми се стори много дразнещо.

Спрях музиката и се пъхнах в леглото.

За беда, веднага щом заспах, нощта стана още по-неприятна.

В Бруклинската къща спим с какви ли не магии и заклинания — да ни предпазват от кошмари, от промъкващи се духове и от това душите ни да тръгнат да се скитат, както понякога им се иска. Дори си имам вълшебна възглавница, за да съм сигурна, че душата ми — или ba , ако ви интересува как я наричат египтяните — ще си остане прикрепена към тялото.

Но системата не е от най-съвършените. Доста често усещам как някаква външна сила се опитва да привлече вниманието ми. Или душата ми намеква, че има да ходи и на друго място, на важна сцена, която на всяка цена трябва да ми покаже.

Тъкмо заспах, и веднага ме обзе такова усещане. Представете си, че някой ви търси по телефона и не вие, а съзнанието ви решава дали да вдигне, или да не вдигне. Обикновено е за предпочитане да не реагираш, особено пък ако номерът е непознат.

Но някои от тези обаждания са важни. И утре имах рожден ден. Ами ако мама и татко се опитваха да се свържат с мен от отвъдното? Представих си ги в Залата на Съдилището: татко се е разположил на престола като бог Озирис, а до него е мама с призрачните си бели одежди. Нищо чудно да си бяха сложили и хартиени шапки и да пееха „Честит рожден ден“, а през това време Амит Поглъщачката, изключително мъничкият им домашен любимец-чудовище, да подскача нагоре-надолу и галено да ръмжи.