Рик Риърдън - Огненият престол

— Преди малко той използва портала, господарю — изхриптя човекът. — Най-после си тръгна.

Гласът беше точно толкава ужасен, както и очите. Ако наистина бяха залели мъжа с киселина, тя явно беше проникнала и в белите му дробове. Но той продължаваше да се усмихва и изглеждаше спокоен и щастлив в снежнобелия си костюм: да си помислиш, че не го свърта да излезе да продава сладолед на добрите дечица.

Мъжът се доближи до Дежарден, който още се взираше в завесите от светлина, и проследи погледа му. Направих същото и разбрах какво гледа Главният лектор. Светлината при последната колона, точно при престола, се променяше. Червеникавият оттенък на новото време потъмня до наситеномораво, каквито са синините от удар. При първото посещение в Залата на епохите ми казаха, че с отминаващите години тя се удължава, и сега това ставаше пред очите ми. Подът и стените се загънаха като мираж, разшириха се бавно и ивицата мораво стана по-голяма.

— А! — възкликна сладоледаджията. — Сега е много по-ясно.

— Нова епоха — пророни Дежарден. — По-страшна. Цветът на светлината не се е променял, Владимире, от цяло хилядолетие.

Злодей продавач на сладолед, който се казва Владимир? Виж ти!

— Заради клана Кейн, разбира се — заяви Владимир. — Лично аз бих убил най-големия, докато още беше във властта ни.

Перата по моята ba настръхнаха. Разбрах, че той има предвид чичо Еймъс.

— Не — отсече Дежарден. — Той беше под наша закрила. Който търси изцеление, трябва да получи убежище… пък бил той и от клана Кейн.

Владимир си пое дълбоко въздух — прозвуча като запушена прахосмукачка.

— Но сега, след като той си тръгна, със сигурност трябва да действаме. Чу, господарю, новините от Бруклин. Децата са намерили първия свитък. Открият ли и другите два…

— Знам, Владимире.

— Унизили са Дома на живота в Аризона. Вместо да унищожат Сет, сключват мир с него. А сега са тръгнали да издирват Книгата на Ра. Ако разрешиш да се заема с тях…

От върха на жезъла на Дежарден лумна морав огън.

— Кой тук е Главен лектор? — извика той.

Владимир трепна и лицето му вече не беше толкова мило.

— Ти, господарю!

— И ще се заема с клана Кейн, когато му дойде времето, а сега най-голяма заплаха представлява Апоп. Трябва да насочим всичките сили към това да озаптим Змея. Ако има и най-малката вероятност кланът Кейн да ни помогне да възстановим реда…

— Но, господарю — прекъсна го Владимир. Сега вече гласът му беше напрегнат, в него се долавяше едва ли не магическа сила. — Кланът Кейн е част от проблема. Вдигна от сън боговете и така наруши равновесието в Маат. Учи другите на забранени магии. Сега ще върне на престола Ра, който не е управлявал още от възникването на Египет. Ще хвърли света в безредие. Това само ще помогне на Хаоса.

Дежарден примига, сякаш объркан.

— Може и да си прав. Трябва… трябва да помисля.

Владимир се поклони.

— Твоя воля, господарю. Ще свикам под знамената силите и ще чакам заповедта ти да разруша Бруклинската къща.

— Да я разрушиш ли… — свъси се Дежарден. — Да, изчакай заповедта ми. Аз, Владимире, ще избера времето за нападение.

— Така да бъде, господарю. А ако малките Кейн тръгнат да издирват другите два свитъка, за да разбудят Ра? До единия, разбира се, не могат да се доберат, но другият…

— Това ще оставя на теб. Пази го както сметнеш за добре.

Когато Владимир беше развълнуван, очите му бяха още по-ужасни: слузести и бляскави под обезобразените клепачи. Приличаха ми на любимата закуска на дядо: рохки яйца със сос „Табаско“.

/_Е, извинявай, Картър, ако е отблъскващо. Пък и по-добре не се опитвай да ядеш, докато разказвам!_/

— Мъдър си, господарю — каза Владимир. — Децата наистина ще тръгнат да търсят свитъците. Нямат друг избор. А като напуснат крепостта си и навлязат в моя територия…

— Нали току-що казах, че ще се отървем от тях! — възкликна Дежарден. — А сега ме остави. Трябва да помисля.

Владимир потъна в мрака. Успя да изчезне доста бързо за човек, облечен в бяло.

Дежарден отново насочи вниманието си към трепкащата завеса от светлина.

— Нова епоха… — каза замислено. — Безпросветна…

Моята ba се завъртя в теченията на Дуат и се втурна, за да се върне в заспалото ми тяло.

— Сейди! — повика някой.

Седнах с разтуптяно сърце в леглото. Прозорците се изпълниха със сивкава предизгревна светлина. В долния край на кревата се беше разположил…

— Чичо Еймъс! — изпелтечих аз.

Той се усмихна.