Рик Риърдън - Огненият престол

— Честит рожден ден, скъпа. Извинявай, ако съм те уплашил. Почуках на вратата, но никой не ми отговори. Притесних се.

Изглеждаше си напълно оздравял и както винаги, беше облечен по последна мода. Беше с очила с телени рамки, бомбе с ниско дъно и черен италиански костюм, с който изглеждаше по-висок и не толкова набит. Дългата му коса беше сплетена на тънки плитки, украсени с лъскави черни камъчета: вероятно обсидиан. Можеше да мине за джаз музикант (какъвто беше) или за Ал Капоне с африкански корени (какъвто не беше).

Понечих да попитам:

— Ама как…

Точно тогава осъзнах какво съм видяла в Залата на епохите и какво означава това.

— Всичко е наред — увери ме Еймъс. — Току-що се връщам от Египет.

Опитах се да преглътна, но дишах трудно, почти като онзи призрачен човек на име Владимир.

— Аз също, чичо Еймъс. И не всичко е наред. Идват да ни унищожат.

След като обясних на какъв ужас съм станала свидетелка, можех да се успокоя само с едно: с хубава закуска.

Еймъс изглеждаше разтърсен, но настоя да не избързваме и да обсъдим положението чак след като съберем целия Двайсет и първи ном. Обеща да се видим след двайсет минути на терасата.

След като той излезе от стаята, си взех душ и започнах да умувам какво да облека. В понеделник обикновено преподавах Сродна магия, за която се искаше да съм в ленени магьоснически дрехи. Но би трябвало да съм в почивка на рождения си ден.

При тези обстоятелства се съмнявах Еймъс, Картър и Баст да ме пуснат в Лондон, но реших да мисля позитивно. Облякох износени дънки и тениска, обух си кубинките и си сложих коженото яке — не е подходящо за магии, но бях в бунтарско настроение.

Пъхнах вълшебната пръчка и миниатюрната фигурка, изобразяваща Картър, в магическата чанта. Тъкмо да я преметна през рамо, когато си помислих: не, няма да я мъкна точно на рождения си ден.

Поех си дълбоко въздух и се съсредоточих, за да отворя пространство в Дуат. Неприятно ми е да си го призная, но хич ме няма в това. Просто не е честно Картър да го постига за миг и като гръм от ясно небе да се появяват разни неща, докато на мен обикновено ми трябват пет-десет минути на пълно съсредоточаване и дори след това чак ми се повдига от усилието. През повечето време ми е по-лесно просто да си нося чантата на рамо. Но ако излязех със съученичките си, не исках тя да ми тежи, не исках обаче и да оставям нещата в нея.

Накрая въздухът затрепери и Дуат се подчини на волята ми. Метнах чантата отпред и тя изчезна. Страхотно — стига, разбира се, после да измислех как да си я върна.

Взех свитъка, който бяхме откраднали предната вечер от Булуинкъл, и се запътих към долния етаж.

Всички се бяха събрали за закуска и огромната къща беше странно тиха. Към Голямата зала гледаха разположени на пет нива балкони, затова обикновено наоколо кънтеше от шум и врява, но аз помнех колко пусто ми се бе сторило миналата Коледа, когато двамата с Картър дойдохме за пръв път тук.

Голямата зала си беше, общо взето, същата: с тежката статуя на Тот в средата, със сбирката оръжия и джазови инструменти на Еймъс покрай стената, с килима от змийска кожа пред камината с размерите на гараж. Но си личеше, че сега тук живеят и двайсет малки магьосници. По масичката бяха разпилени дистанционни устройства, вълшебни пръчки, айподи, обвивки от вафли и фигурки на shabti . Някой с големи ходила — вероятно Джулиан — беше оставил по стълбището следи от кални маратонки. И някой друг — предположих, че е Феликс — бе превърнал с магия камината в антарктическа Страна на чудесата, където имаше дори сняг и жив пингвин. Феликс наистина обича пингвините.

Из къщата шеметно се носеха вълшебни метли и парцали, които се мъчеха да поизчистят. Трябваше да се наведа — да не вземат да изчистят и мен от прахта. Кой знае защо, кърпите за прах са решили, че трябва да се заемат и с косата ми.

/_Не ми трябва мнението ти, Картър._/

Както и очаквах, всички се бяха събрали на терасата, която служеше едновременно и за трапезария, и за дом на крокодила албинос Филип Македонски. Той си палуваше щастливо в басейна и ако някой от учениците му хвърлеше бекон, скачаше да го улови. Сутринта беше студена и дъждовна, но на нас си ни беше добре край топлия огън във вълшебните мангали наоколо.

Грабнах от масата един кроасан с шоколад и чаша чай и седнах. После забелязах, че другите не ядат. Наблюдаваха ме.