Рик Риърдън - Огненият престол

Имаше и възможност, макар и малка, да се обажда Анубис: „ Здрасти, хм, помислих си, че може би ти се ходи на погребение “.

Е… не беше изключено.

Затова вдигнах. Оставих духът ми да ме отведе където иска и моята ba се зарея над тялото ми.

Ако никога не сте пътували със своята ba , не ви го препоръчвам. Освен, ако, разбира се, не обичате да се превръщате в призрачна птица и да се носите неуправляемо по теченията на Дуат.

Обикновено ba е невидима за останалите, което е добре, понеже приема вид на великанска птица, към която е прикрепена обичайната ви глава. Навремето знаех да правя така, че моята ba да приема не чак толкова стряскащ вид, но откакто Изида се махна от главата ми, изгубих тази способност. Сега, след като се извисих, не можех да се помръдна от птичата си форма по подразбиране.

Вратите на балкона се отвориха рязко. Подхвана ме вълшебен ветрец, който ме отнесе в нощта. Светлините на Ню Йорк се размазаха и помръкнаха и аз се озовах в познато помещение в подземното царство: Залата на епохите в щабквартирата на Дома на живота под Кайро.

Залата беше много дълга — в нея преспокойно можете да проведете и маратон. В средата имаше син килим, който проблясваше като река. Между колоните от двете страни мъждукаха завеси от светлина: холографски изображения от богатата история на Египет. Светлината променяше цвета си и това отразяваше различните епохи — от бялото сияние на Епохата на боговете чак до аленото зарево на новото време.

Таванът беше по-висок дори отколкото в балната зала в Бруклинския музей и огромното пространство бе осветено от носещи се йероглифи и ярки енергии. Сякаш някой беше запратил във въздуха няколко килограма детско мюсли при нулево земно притегляне и пъстроцветните захаросани късчета летяха и се удряха бавно едно в друго.

Прелетях до другия край на залата, точно над подиума с престола на фараона. Това беше почетно място, което след падането на Египет стоеше празно, но на стъпалото под него седеше Главният лектор, владетел на Първи ном и началник на Дома на живота, който освен другото беше и най-нелюбимият ми магьосник: Мишел Дежарден.

Не бях виждал Господин Неотразимия още от онзи път, когато нападнахме Червената пирамида, и се изненадах колко е остарял. Беше станал Главен лектор едва преди няколко месеца, а ето че загладената му черна коса и раздвоената брада вече бяха прошарени. Той се подпираше с цялата си тежест на жезъла, сякаш наметалото от леопардова кожа върху раменете му е от олово.

Не бих казала, че ми е домъчняло за него. Не се бяхме разделили като приятели. Наистина, бяхме се съюзили, за да разгромим бог Сет, но Дежарден и досега ни смяташе за опасни магьосници-мошеници. Предупреди ни, че ако и занапред продължим да следваме боговете (което и направихме), следващия път, когато се срещнем, той ще ни унищожи. Както разбирате, това не ни даде повод често да го каним на чай.

Лицето му беше изпито, затова пък очите му и досега блестяха злобно, докато се взираше в кървавочервените изображения по завесите от светлина, сякаш чакаше нещо.

— Est-il alle? — попита той, което с прогимназиалния си френски преведох или като „Тръгна ли?“, или може би „Оправихте ли острова?“

Е, сигурно беше първото.

За миг се притесних, че говори за мен. После иззад престола се чу пресипнал глас:

— Да, господарю.

От мрака излезе мъж. Беше облечен от глава до пети в бяло: костюм, шал, дори тъмните очила с огледални стъкла. Първото, което ми хрумна, беше: „ Божичко, сладоледаджия злодей! “.

Имаше мила усмивка и валчесто лице, обрамчено от къдрава бяла коса. Можех да го помисля и за безобиден, дори приятелски настроен, ако той не беше свалил очилата.

Очите му бяха обезобразени.

Признавам си, очите ме плашат. Видео с операция на ретината? Веднага ще изхвърча от стаята. Настръхвам дори от мисълта за контактни лещи.

Но човекът в бяло изглеждаше така, сякаш в очите му са плиснали киселина, а после са пуснали котки да ги издерат. Клепачите му приличаха на пихтия от разранена тъкан и не се затваряха докрай. Веждите му бяха изгорени и нашарени с дълбоки белези. Кожата над скулите приличаше на маска от червени ивици, а самите очи се свеждаха до такова ужасно съчетание от кървавочервено и млечнобяло, че се съмнявах мъжът изобщо да вижда.

Той си пое въздух и издаде свистящ звук, от който чак ме заболяха гърдите. Върху ризата му проблясваше сребърен медальон с амулет във вид на змия.