Рик Риърдън - Огненият престол

— Но нали той е твоят фараон? — учудих се аз. — Не искаш ли да бъде вдигнат от сън?

Баст сведе поглед. Дадох си сметка колко глупави са били думите ми. Ра беше повелител и господар на Баст. Преди много, много време я беше избрал за своя защитница и любимка. Но пак Ра я беше пратил в онази тъмница, за да отклонява с битки за вечни времена вниманието на най-заклетия му враг Апоп и Ра да се оттегли с чиста съвест. Мен ако питате, е постъпил доста себично.

Благодарение на майка и татко Баст е избягала от Дуат, но това означава и че е загърбила задължението да се бие с Апоп. Нищо чудно, че изпитваше смесени чувства при мисълта да види отново някогашния си господар.

— По-добре да продължим разговора утре сутринта — предложи Баст. — Трябва да си починеш, пък и свитъкът може да се отвори само на дневна светлина, когато силата на Ра е по-управляема.

Погледнах към скута си. Папирусът още димеше.

— По-управляема… а няма ли да ме подпали?

— Сега вече е безопасно да го пипаш — увери ме Баст. — Няколко хилядолетия свитъкът е бил държан в пълен мрак и просто е бил много чувствителен, реагирал е на всякаква енергия: вълшебна, електрическа, емоционална. Понамалила съм чувствителността му, сега вече няма да лумне отново.

Взех свитъка. За щастие Баст се оказа права. Той не се лепна пак за дланта ми и не подпали града.

Баст ми помогна да се изправя.

— Поспи малко. Ще предам на Картър, че всичко е наред. Пък и… — успя да се усмихне тя. — Утре те чака голям ден.

Точно така, помислих си натъжена. Поне някой помни и този някой е котката ми.

Погледнах към брат си, който и досега се мъчеше да укроти грифона. Звярът стискаше в човката си връзките на обувките му и явно не искаше да ги пусне.

Повечето от учениците ни, общо двайсет на брой, бяха наобиколили Джаз и се опитваха да я събудят. Уолт стоеше неотклонно до нея. Погледна ме смутен за миг, сетне отново насочи вниманието си към лицето й.

— Май си права — промърморих на Баст. — Тук не съм нужна.

Стаята ми беше подходящо място да се цупя колкото си искам. Последните шест години живях в таванското помещение в апартамента на баба и дядо в Лондон и макар че сега ми липсваха някогашният живот и най-вече моите съученички Лиз и Ема и почти всичко в Англия, нямаше как да отрека, че стаята ми в Бруклин е много по-лъскава.

От балкона ми се откриваше гледка към река Ист. Имах си огромно меко легло, отделна баня и стаичка-дрешник с безброй нови дрехи, които се появяваха като с вълшебна пръчка и сами се перяха и чистеха, ако се налага. Имах си и вграден хладилник с любимите ми напитки, внесени от Великобритания, и шоколадови бонбони само за мен (е, всички момичета трябва да си угаждат). Уредбата беше направо суперска, а на стените беше направена магия, за да са звуконепроницаеми — да си надувам до дупка музиката, без да притеснявам онзи сухар, брат ми, в съседната стая. Върху тоалетката стоеше едно от малкото неща, които си бях донесла от лондонската стая: очукан касетофон, който баба и дядо ми бяха подарили преди цяла вечност. Да, беше безнадеждно стар, но го пазех от сантиментални подбуди. Все пак именно на него записахме с Картър разказа за премеждията си при Червената пирамида.

Включих айпода и затърсих из плейлиста. Избрах си по-стар микс, озаглавен ТЪЖНИ, понеже се чувствах точно така.

Пуснах си „19“ на Адел. Божичко, не бях слушала албума от…

Най-неочаквано ми се доплака. Слушах този микс точно в навечерието на Коледа, когато татко и Картър минаха да ме вземат, за да отидем в Британския музей — вечерта, когато животът ни се промени завинаги.

Адел пееше така, сякаш някой й изтръгваше сърцето. За момчето, по което си падала и все се чудела какво да направи, за да го накара да отвърне на чувствата й. Разбирах я напълно. Но миналата Коледа покрай тази песен се бях сетила и за семейството си: за мама, починала, когато съм била съвсем малка, за татко и Картър, които обикаляха света заедно, а мен ме бяха зарязали в Лондон при баба и дядо — явно не им липсвах.

Знаех, разбира се, че не е толкова просто. Беше се провела гнусна съдебна битка за родителски права с адвокати и удари под кръста, а пък татко искаше да не сме заедно с Картър, за да не включваме взаимно магическите си способности, докато не сме се научили да направляваме силата им. И да, оттогава станахме по-близки. Сега татко присъстваше малко повече в живота ми, макар и да беше бог на подземния свят. Колкото до мама… срещнах се с нейния призрак. Пак е нещо.