Рик Риърдън - Огненият престол

Алиса ми се усмихна.

— Sa-per — обясни тя. — Йероглиф, който означава „ не улучвам “.

— Красив е — отвърнах аз.

През това време Феликс намери безпингвиново решение. Нямах представа в каква магия ще стане специалист накрая, но днес предпочете нещо просто и действено. Грабна от пейката една баскетболна топка, изчака shabti да направи стъпка, после му метна топката по главата. Избра най-подходящия момент. Shabti изгуби равновесие и падна, а сабята му се пукна. Феликс отиде при shabti и го стъпка на парчета.

Погледна ме доволно.

— Не си казвал, че трябва да прилагаме магия.

— Така е.

Казах си, че по-добре е да не играя с него баскетбол.

Най-интересен за гледане беше Уолт. Той беше sau , майстор на амулети, затова бе склонен да влиза в битка с каквито магически предмети има подръка. Никога не знаех какво ще направи.

Колкото до избрания от него път, Уолт още не беше решил магията на кой бог да усвоява. Беше добър изследовател — като Тот, бога на знанията. Умееше да използва свитъци и отвари почти толкова добре, както и Сейди, и затова можеше да предпочете пътя на Изида. Можеше да избере дори Озирис, понеже притежаваше вродената способност да вдъхва живот на неодушевени предмети.

Днес не мърдаше: преглеждаше един по един амулетите си и обмисляше какво да направи. Когато shabti се приближи, Уолт премина в отстъпление. Ако имаше слабости, то това беше неговата предпазливост. Обичаше да мисли дълго и чак тогава да действа. С други думи, беше пълна противоположност на Сейди.

/_Стига си ме удряла, Сейди! Вярно си е!_/

— Хайде, Уолт — подкани Джулиан. — Убивай го вече.

— Имаш с какво — обади се и Алиса.

Уолт се пресегна към един от пръстените си. После отстъпи назад и се препъна в отломъците от счупения shabti на Феликс.

Извиках:

— Внимавай!

Но Уолт се подхлъзна и падна лошо. Противникът му shabti се спусна напред и замахна със сабята.

Втурнах се да помагам, но бях много далеч. Уолт вече беше вдигнал инстинктивно ръка, за да се предпази от удара. Омагьосаното керамично острие беше наточено почти като истински метал. Уолт сигурно го заболя много, обаче го сграбчи и shabti застина. Острието под пръстите на момчето посивя и по него като паяжина плъзнаха пукнатини. Сивият цвят се разпространи като скреж по целия воин и той се превърна в купчина пепел.

Уолт се стъписа. Разтвори длан, която изобщо не беше наранена.

— Страхотно! — възкликна Феликс. — Какъв беше амулетът?

Уолт ме погледна притеснено и аз разбрах какъв е отговорът. Не беше амулет. Момчето нямаше и понятие как го е направило.

Тези вълнения вече бяха предостатъчни за един ден. Наистина. Но странностите започваха тепърва.

Още преди някой от нас да е казал нещо, подът се разтресе. Помислих си, че магията на Уолт може би е обхванала цялата сграда, което не беше на добре. Или че някой долу си прави експерименти със заклинания за взривяване на магарета.

Алиса кресна:

— Момчета…

Посочи статуята на Ра, която стърчеше от една стена, три метра над нас. Божественият ни баскетболен кош бе започнал да се разпада.

В началото и аз не разбрах какво виждам. Статуята на Ра не се превръщаше като shabti в пепел. Трошеше се и падаше на късове върху пода. После ме присви под лъжичката. Парчетата не бяха камък. Статуята се превръщаше в мъртви скарабеи.

Падна и последното парче и купчината умрели торни бръмбари се размърда. От средата се показаха три змийски глави.

Нямам нищо против да си призная: изпаднах в паника. Реших, че видението ми за Апоп се сбъдва направо пред очите ми. Дръпнах се назад толкова бързо, че се блъснах в Алиса. Не изхвърчах от помещението само защото четирима ученици ме гледаха — да ги успокоя.

„ Не може да е Апоп! “, казах си.

Показаха се и змиите и аз видях, че не са три различни влечуги. Беше една огромна кобра с три глави. Още по-странното бе, че тя разпери криле като на ястреб. Беше дебела колкото крака ми. На височина също беше колкото мен, но не бе чак толкова голяма, както Апоп. Очите й не светеха в червено. Бяха си обикновени страшни зелени змийски очи.

Но не бих казал, че ми е олекнало при вида на трите глави, втренчени в мен.

— Картър! — извика разтревожен Феликс. — Това влиза ли в урока?

Змията изсъска в триглаво съзвучие. Гласът й сякаш прокънтя вътре в главата ми — и беше точно като на bau в Бруклинския музей.

„ Последно предупреждение, Картър Кейн — каза той. — Дай ми свитъка .“