Рик Риърдън - Огненият престол

— Не можеш ли да ми кажеш поне името му?

Баст ме погледна така, сякаш беше развеселена или може би притеснена — вероятно и двете.

— Малко е трудно да ти обясня за него. Нека по-добре се представи сам. — При тези думи тя ме целуна по челото. — Пази се, котенцето ми.

Бях стъписан и не успях да отговоря. Възприемах Баст като закрилница на Сейди. А аз бях нещо като притурка към сестра си. Но в гласа й се долавяше такава обич, че сигурно съм се изчервил. Баст изтича при ръба на покрива и скочи.

Аз обаче не се притесних за нея. Бях почти сигурен, че ще се приземи на крака.

Исках всичко да изглежда пред учениците възможно най-нормално, затова проведох обичайния сутрешен час. Наричах го „Час по 101 начина за решаване на магически задачи“. А учениците — „Както се получи“.

Дадох им задача. Можеха да я решат както искат. Щом успееха, бяха свободни.

Предполагам, че не е точно като в истинско училище, където трябва да стоиш до края на часовете, дори и да си научил всичко, аз обаче не съм ходил на истинско училище. През всички години, когато татко ми беше преподавал вкъщи, бях учил по свой си ритъм. Щом си подготвех уроците така, че татко да е доволен, часовете приключваха. Тази система работеше при мен и учениците явно също я харесваха.

Мислех си, че ще я одобри и Зия Рашид. Първия път, когато със Сейди бяхме учили при нея, тя ни обясни, че магията не може да се усвои в часове и от учебници. Човек я учи, докато я прави. Ето защо за часа по 101 начина за решаване на магически задачи се насочихме към класната стая и оплескахме всичко.

Днес имах четирима ученици. Останалите щяха да опознават самостоятелно магията и да се упражняват в заклинанията или да се подготвят под надзора на по-големите на възраст за колеж. Като наша основна наставница в отсъствието на Еймъс, Баст беше настояла всички да минат ускорен курс по обичайни предмети като математика и четене, макар че и тя добави свои факултативни предмети, например Грижи за котките за напреднали и Сладка дрямка.

Та класната стая заемаше почти целия втори етаж. Беше с размерите приблизително на баскетболно игрище, за каквото я и използвахме вечер. Беше с твърд дървен под, статуи на богове покрай стените и сводест таван с изображения на древни египтяни, които, както винаги, вървяха на една страна. На известно разстояние от стените, перпендикулярно на пода, бяхме сложили статуи на Ра с глави на соколи и с височина три метра, бяхме им издълбали короните във вид на слънчеви дискове и ги използвахме за баскетболни кошове. Сигурно е богохулство, но какво сме виновни ние, ако Ра няма чувство за хумор, това си е негов проблем.

Уолт ме чакаше заедно с Джулиан, Феликс и Алиса. Джаз почти винаги идваше на тези уроци, но сега още беше в кома — проблем, който никой от нас не знаеше как да реши.

Постарах се да изглеждам самоуверено, както приляга на един учител.

— И така, момчета. Днес ще усвояваме някои бойни техники. Ще започнем от най-простите.

Извадих от чантата три фигурки на shabti и ги подредих по различни ъгли на помещението. Сложих пред тях по един ученик. После изрекох една дума. Четирите статуетки се превърнаха в египетски воини с човешки ръст, въоръжени със саби и щитове. Не бяха особено правдоподобни. Кожата им беше като покрита с глеч глина и те се движеха по-бавно от истинските хора, но като за начало ставаха.

— Феликс! — извиках аз. — Без пингвини, чу ли?

— О, я стига.

Той смяташе, че отговорът на всяка задача включва пингвини, но това не беше честно спрямо птиците и вече се бях уморил да ги телепортирам обратно у дома. Някъде на Антарктида цяло ято магеланови пингвини се бяха подложили на психотерапия.

— Започвайте! — креснах и shabti нападнаха.

Джулиан, едър седмокласник, който вече беше решил, че ще следва пътя на Хор, се хвърли в битка. Още не се беше научил да призовава добре боен аватар, но обгърна юмрука си със златиста енергия, наподобяваща шеметно носеща се топка, и удари shabti с все сила. Той отхвърча назад към стената и се натроши на парчета. Един вече беше покосен.

Алиса изучаваше пътя на Геб, бога на Земята. Никой в Бруклинската къща не разбираше от магии с пръст, но на Алиса рядко й трябваше помощ. Беше израсла в семейство на грънчари в Северна Каролина и още от малка работеше с глина.

Отби непохватния удар на shabti и го докосна по гърба. Върху глинените доспехи засия йероглиф.

На воина май не му стана нищо, но когато той се обърна, за да нападне Алиса, тя продължи просто да си стои. Тъкмо да й извикам да се наведе, когато shabti изобщо не я улучи. Острието му се удари в пода и воинът се препъна. Той нападна още веднъж: замахна пет-шест пъти, ала острието му не се и доближи до момичето. Накрая воинът се обърна и стъписан, тръгна с несигурна крачка към ъгъла на помещението, където си удари силно главата в стената, потрепери и спря.