Рик Риърдън - Огненият престол

Почуках притеснена на вратата.

Не последва отговор. Бях сигурна, че ме чакат. Почуках още веднъж.

Може би се бяха скрили и чакаха да вляза. Представих си как баба, дядо, Лиз и Ема са се спотаили зад мебелите, готови да изскочат и да извикат: „Изненада!“.

Хмм… Баба и дядо, които са се спотаили и изскачат. Не ми се вярваше особено.

Извадих ключа и отключих.

Във всекидневната беше тъмно и нямаше никого. Осветлението на стълбището не беше включено, нещо, което баба не допускаше никога. Страхуваше се до смърт да не падне по стълбите. Дори телевизорът на дядо не работеше, което също не се случваше никога. Дядо го държеше включен непрекъснато на програмата с мачовете по ръгби — дори и да не ги гледаше.

Подуших въздуха. Шест вечерта лондонско време, а откъм кухнята не миришеше на изгорели сладки. Баба би трябвало да е изгорила за следобедната закуска поне една тава. Това си беше традиция.

Извадих телефона — да звънна на Лиз и Ема, но той не работеше. А бях сигурна , че съм заредила батерията.

Умът ми тъкмо започна да осъзнава една мисъл: аз съм в опасност , — когато входната врата зад мен се затръшна. Обърнах се и посегнах да сграбча вълшебната пръчка, която не носех.

Откъм горния край на тъмното стълбище изсъска глас, който определено не беше на човек:

— Добре дошла отново у дома, Сейди Кейн.

Благодаря ти много, Сейди.

Връчваш ми микрофона точно когато си стигнала до най-интересното.

И така, Сейди отиде да кара рождения си ден в Лондон. След четири дни щеше да настъпи краят на света, имахме да търсим още свитъци, а тя, моля ви се, да тръгне да празнува с приятелки. Наистина умее да степенува нещата, нали? Не че се огорчих особено де.

Това, че сестра ми замина, си имаше и положителните страни: в Бруклинската къща стана относително спокойно, най-малкото, докато не се появи триглавата змия. Но нека първо ви разкажа видението си.

На закуска Сейди реши, че крия нещо от нея, нали така? Е, донякъде си беше вярно. Но да ви призная, онова, което видях през нощта, ме хвърли в такъв ужас, че не ми се говореше за него, особено пък на рождения й ден. Откакто съм започнал да усвоявам магиите, съм се нагледал на какви ли не странни неща, но това си заслужаваше Нобеловата награда по гадост.

След посещението в Бруклинския музей ми беше трудно да заспя. Когато накрая се унесох, се събудих в различно тяло.

Не беше пътуване на душата или сън. Бях се превърнал в Хор Отмъстителя.

И друг път бях поделял тяло с Хор. На Коледа той бе проникнал за близо седмица в главата ми: нашепваше ми разни неща и изобщо ме дразнеше. По време на битката при Червената пирамида неговите и моите мисли се сляха напълно. Превърнах се в онова, което египтяните наричат „Око“ на бога — разполагах с цялата му власт, спомените ни се бяха обединили, човек и бог работеха заедно. Но си останах в тялото.

А сега беше обратното. Гостувах в тялото на Хор и стоях на носа на лодка, плаваща по вълшебната река в Дуат. Зрението ми беше остро като на сокол. Виждах през мъглата силуети, които се движеха във водата — люспести гърбини на влечуги и чудовищни перки. Виждах как по двата бряга се лутат призраците на мъртвите. Таванът на пещерата високо горе проблясваше в червено, сякаш се носехме по гърлото на жив звяр.

Ръцете ми бяха бронзови и мускулести, по тях имаше гривни от злато и лапис лазули. Бях облечен като за сражение: в кожени доспехи. В едната си ръка държах копие, а в другата — khopesh . Чувствах се силен и могъщ като… ами като бог.

„ Здрасти, Картър “, каза Хор и аз изпитах чувството, че си говоря сам със себе си.

— Какво става, Хор?

Не споделих, че съм се подразнил, задето е нахлул в съня ми. Не се налагаше. Бяхме с един ум.

„ Отговорих на въпроса ти — рече Хор. — Казах ти къде да намериш първия свитък. Сега и ти трябва да се потрудиш за мен. Искам да ти покажа нещо .“

Лодката се устреми напред. Вкопчих се в перилата. Погледнах назад и видях, че сме на фараонски платноход с дължина двайсетина метра и форма на тежко кану. В средата имаше празен подиум с опърпан навес, на който навремето е бил престолът. Върху единствената мачта беше опънато квадратно платно, преди украсено, а сега избеляло и разкъсано. Отляво и отдясно висяха безполезни счупени весла.

Платноходът явно беше изоставен преди векове. Такелажът беше покрит с паяжини. Въжетата бяха прогнили. Дъските на корпуса застенаха и заскърцаха, когато набрахме скорост.