Рик Риърдън - Огненият престол

Както казах… съм ужасна учителка.

Накрая вече не издържах. Стиснах ръката на Джаз, казах й да се оправя бързо и си тръгнах от лечебницата. Качих се на покрива, където държахме реликвата за отваряне на портали — каменен сфинкс от развалините на Хелиопол.

Изтръпнах, когато видях в другия край Картър — хранеше грифона с цяла камара печени пуйки. От снощи беше вдигнал за чудовището доста приличен обор, затова реших, че то явно ще остане при нас. Поне щеше да разгонва гълъбите по покрива.

Почти се надявах Картър да не ми обърне внимание. Не ми беше до още разправии. Но щом ме видя, той се свъси, избърса полепналата по ръцете му мазнина от пуйките и дойде при мен.

Стегнах се, явно щеше да ми дръпне едно конско.

Вместо това той промърмори:

— Пази се. Взел съм ти подарък за рождения ден, но ще изчакам, докато… се върнеш.

Не добави думата „жива“, но ми се стори, че съм я доловила в гласа му.

— Виж какво, Картър…

— Върви де — подкани брат ми. — Няма да си помогнем, ако пак се скараме.

Не знаех дали да се чувствам виновна, или да се разсърдя, но Картър май беше прав. Нямахме особено хубави спомени от рождените си дни. Сред най-ранните бе как на шестия си рожден ден се скарах с брат си и от вълшебната енергия, която бяхме отприщили, тортата ми взе, че се пръсна. Ако отчетем това, вероятно бе за предпочитане просто да се обърна и да тръгна. Но сърце не ми даваше.

— Извинявай — изпелтечих. — Знам, обвиняваш ме, задето снощи съм взела свитъка и Джаз е пострадала, но имам чувството, че ще се разпадна…

— Не само ти — увери ме Картър.

На гърлото ми заседна буца. Бях се притеснила ужасно, че Картър ми е сърдит, и не бях обърнала внимание на гласа му. От него личеше, че е страшно разстроен.

— Какво има? — попитах го. — Какво се е случило?

Той избърза в панталона мазните си ръце.

— Вчера в музея… един от духовете… един от духовете разговаря с мен.

И Картър ми разказа за странната среща с пламтящия bau , как времето сякаш е започнало да отминава по-бавно и bau го е предупредил, че ще се провалим.

— Каза… — Гласът му заглъхна. — Каза, че Зия спяла в Мястото с червените пясъци, където и да се намира то. Каза още, че тя щяла да умре, ако не съм се откажел от търсенето на свитъците и не съм отидел да я спася.

— А духът спомена ли, Картър, името на Зия? — попитах предпазливо.

— Ами не…

— Възможно ли е да е говорел за друго?

— Не, сигурен съм. Говореше за Зия.

Опитах да се сдържа и да не казвам нищо. Наистина. Но темата за Зия Рашид беше обсебила нездравословно брат ми.

— Не че искам да те нараня, Картър — подхванах аз, — но от няколко месеца виждаш навсякъде знаци от Зия. Преди половин месец реши, че те вика на помощ с картофеното пюре.

— Наистина имаше там едно „З“! Издълбано направо върху пюрето.

Вдигнах ръце.

— Добре, добре. А сънят ти от нощес?

В раменете му се появи напрежение.

— В смисъл?

— О, я стига. На закуска каза, че по време на равноденствието Апоп щял да избяга от своя затвор. Говореше така, сякаш е повече от сигурно и си видял доказателства. Вече си го обсъдил с Баст и си я убедил да провери затвора на Апоп. Каквото и да си видял… явно е било страшно.

— Ами… не знам. Не съм сигурен.

— Ясно.

Подразних се още повече. Така значи, Картър не искаше да ми каже. И както едно време, щяхме да имаме тайни един от друг. Добре.

— Тогава ще продължим разговора по-късно — казах аз. — До довечера.

— Не ми вярваш — рече брат ми. — За Зия.

— Ти пък ми нямаш доверие. Квит сме.

Вторачихме се един в друг. После Картър се обърна и тръгна с тежка стъпка към грифона.

За малко да го повикам. Нямах намерение да съм толкова груба с него. От друга страна, не съм много-много по извиненията, а той беше направо невъзможен.

Извърнах се към сфинкса и призовах портал. Вече съм доста добра, нищо че си го казвам сама. Пред мен веднага изникна пясъчна вихрушка, в която скочих.

След миг се приземих тежко пред Иглата на Клеопатра на брега на Темза.

Преди шест години на същото това място е загинала мама и този египетски паметник не ми беше от любимите. Но при Иглата беше вълшебният портал, който се намираше най-близо до апартамента на баба и дядо.

Добре че времето беше лошо и наоколо нямаше никого, затова си изтръсках дрехите от пясъка и се отправих към входа на метрото.

След половин час стоях на стъпалата пред жилището на баба и дядо. Струваше ми се много странно, че съм си… вкъщи. Дори вече не знаех как да го нарека. От месеци си мечтаех за Лондон… за познатите градски улици, за любимите магазини, за съученичките и някогашната ми стая. Беше ми мъчно дори за ужасното време. Сега обаче всичко ми се струваше толкова различно, чуждо.