Рик Риърдън - Огненият престол

Еймъс прокара ръка отгоре по масата и изрече заклинание. Появи се червен холограф на бога на слънцето Ра — беше съвсем същият, както на статуята в класната стая. Приличаше на Хор: мъж с глава на сокол. Но за разлика от него носеше слънчевия диск като корона и държеше овчарска гега и бойно млатило — двата символа на фараона. Беше не по бойни доспехи, а в мантия и седеше спокойно и царствено върху престола, сякаш му доставяше удоволствие да наблюдава как другите се бият. В червено изображението на бога изглеждаше странно — това беше цветът на Хаоса.

— Трябва да отчетеш и друго — предупреди ме Еймъс. — Казвам ти го не за да те обезсърча, но ти попита за какво му е на Ра да те спира да го вдигаш от сън. Книгата на Ра не е разделена току-така. Това е направено съвсем преднамерено, за да стане трудна за намиране и да успеят само достойните. Докато я издирваш, очаквай предизвикателства и спънки. Другите два свитъка са пазени поне толкова строго, както и първият. И не е зле да се запиташ: какво ще се случи, ако събудиш бог, който не иска да бъде буден?

Вратите на библиотеката се отвориха внезапно и аз само дето не скочих от стола. Влязоха Клио и още три момичета, носеха свитъци, бъбреха си и се смееха.

— Започва часът по разчитане на свитъци. — Еймъс махна рязко с ръка и образът на Ра изчезна. — Ще поговорим пак, Картър, може би след обяда.

Кимнах, макар и още тогава да се усъмних, че едва ли ще имаме възможност да довършим разговора. На вратата на библиотеката се обърнах и видях, че Еймъс поздравява учениците и нехайно измита с ръка от масата пепелта, останала от мъртвия скарабей.

Отидох в стаята си и заварих Хуфу — беше се изтегнал на леглото и сменяше с дистанционното спортните канали. Беше облечен в любимата си фланелка на „Лейкърс“ и беше сложил върху корема си купичка царевични пръчици със сирене. Откакто бяха пристигнали нашите ученици, в Голямата зала беше станало много шумно и Хуфу не можеше да гледа на спокойствие телевизия, затова бе решил да се нанесе при мен.

Това сигурно беше комплимент, но не беше лесно да делиш помещението с песоглавец. Мислите, че кучетата и котките пускат много косми? Опитайте се да махнете от дрехите си косми на маймуна и ще ви видя тогава.

— Нещо ново-старо? — попитах аз.

— Хрр!

Все това повтаряше.

— Страхотно — отвърнах. — Ще бъда на балкона.

Навън още беше студено и дъждовно. Откъм Ист ривър духаше така, че щяха да потреперят и пингвините на Феликс, но аз нямах нищо против. За пръв път онзи ден можех да поостана сам.

Откакто в Бруклинската къща се бяха нанесли учениците, имах чувството, че постоянно съм на сцена. Трябваше да се държа самоуверено дори когато бях изпълнен със съмнения. Не можех да си изпускам нервите пред никого (е, сигурно от време на време само пред Сейди), а когато нещо се объркваше, не можех да недоволствам с цяло гърло. Другите деца бяха пристигнали отдалеч. По пътя много от тях се бяха сражавали с чудовища или магьосници. Не можех да си призная, че нямам представа какво правя, или да се запитам дали заради това обучение по „божествения път“ няма да загинем всички. Нямаше как да кажа: „ Вече сте тук, но не знам, дали изобщо е трябвало да идвате “.

Ала много често се чувствах именно така. След като Хуфу се беше нанесъл в стаята ми, балконът беше единственото място, където можех да страдам в самота.

Погледнах през реката към Манхатън. Гледката беше страхотна. Когато двамата със Сейди дойдохме за пръв път в Бруклинската къща, Еймъс ни обясни, че магьосниците се опитват да не се застояват много-много в Манхатън. Там имало други проблеми — така и не разбрах какви. И понякога, погледнех ли натам, бях готов да се закълна, че виждам разни неща. Сейди все се смееше, но веднъж ми се стори, че виждам летящ кон. Може би магическите защитни прегради на къщата създаваха зрителна измама, но пак си беше необичайно.

Извърнах се към единственото нещо на балкона — купичката ми за гадаене. Приличаше на поилка за птици: месингова чинийка на каменно столче, но въпреки това ми беше любимата магическа вещ. Уолт ми я беше направил веднага след пристигането си.

Един ден споменах колко хубаво ще бъде, ако има начин да разберем какво става по другите номове, и той изработи купичката.

В Първи ном бях виждал как учениците ги използват, но винаги ми се беше струвало, че е доста трудно да го усвоиш. Добре че Уолт е специалист по заклинанията. Ако купичката ми беше автомобил, щях да я опиша като кадилак с автоматично предаване, въздушна възглавница и парно отдолу под седалката — да ти топли дупето. Единственото, което трябваше да направя, бе да я напълня с чист зехтин и да кажа заповедта. И купичката щеше да ми покаже всичко, стига да си го представех и то да не бе защитено с магия. Трудно виждах места, където не съм ходил никога. По-лесно бе да изникнат хора и местности, които познавам или които значат много за мен.