Рик Риърдън - Огненият престол

Стотици пъти съм търсил Зия — без резултат. Знаех само, че предишният й наставник — Искандар, я е приспал с магия и я е скрил някъде, а после, за да не пострада тя, я е заменил с shabti , но нямах и понятие къде всъщност спи истинската Зия.

Опитах нещо ново: прокарах длан над купичката и си представих Мястото с червените пясъци. Не се случи нищо. Никога не бях ходил там и нямах представа как изглежда местността, знаех само, че вероятно е червена, с пясък. Зехтинът не ми показваше друго освен собственото ми отражение.

И така, не можех и не можех да видя Зия. Затова реших да направя друго. Съсредоточих се и си представих тайната й стая в Първи ном. Бях влизал само веднъж, но помнех всичко до най-малките подробности. Това бе първото място, където почувствах Зия близка. Зехтинът се нагъна отгоре и се превърна в магически видеоекран.

В стаята не се беше променило нищо. Върху масичката пак горяха вълшебни свещи. Стените бяха покрити с фотографии на Зия: снимки на родното й село на Нил, на майка й и баща й, на самата Зия като малка.

Тя ми беше разказала как баща й е намерил случайно в земята древноегипетска реликва и без да иска, е пуснал на свобода чудовище, което се е нахвърлило върху селото. Дошли магьосници, които разгромили чудовището, но то първо разрушило цялото селище. Спасила се само Зия — родителите й я скрили. Предишният Главен лектор Искандар я прибрал в Първи ном и я обучил. Бил й като баща.

После миналата Коледа боговете и богините излязоха на свобода в Британския музей. Една от богините — Нефтида, избра да се засели в Зия. В Първи ном наказваха със смърт, ако в теб се засели бог — независимо дали си приютил само духа му, затова Искандар скри Зия. Вероятно е смятал да я върне, след като оправи нещата, но още преди да е успял, почина.

Ето защо Зия, която познавах, беше само копие, но бях повече от убеден, че shabti и истинската Зия имат еднакви мисли. Където и да беше, Зия щеше да си спомни кой съм, след като се събуди. Щеше да знае, че нещо ни свързва — и че това може би е началото на страхотни отношения. Не можех да се примиря, че съм си влюбил в кукла от глина. И още повече, че нямам сили да спася Зия.

Съсредоточих се върху изображението на повърхността на зехтина. Пренесох се светкавично при снимката, на която Зия се е качила върху раменете на баща си. На фотографията беше мъничка, но пак си личеше, че ще стане красавица, щом порасне. Лъскавата й черна коса беше подстригана на черта, както когато познавах Зия. Очите й пламтяха като кехлибар. Фотографът я беше уловил как се смее и се опитва да закрие с длани очите на баща си. Усмивката й излъчваше закачлива игривост.

„ Ще унищожа момичето, което издирваш, както унищожих неговото село “, се беше заканила триглавата змия.

Със сигурност говореше за селото на Зия. Но какво общо имаше това нападение отпреди шест години с възхода на Апоп сега? Ако това не бе просто съвпадение — ако Апоп наистина се беше заканил да унищожи дома на Зия, — защо го беше направил?

Трябваше на всяка цена да намеря момичето. Вече не ставаше дума само за лични чувства. Зия беше свързана някак с предстоящата битка с Апоп. Ами ако заканата на змията не беше празни приказки, ами ако трябваше да избирам дали да намеря Книгата на Ра, или да спася Зия? Е, вече бях изгубил мама, татко и стария си живот, само и само да спра Апоп. Нямах намерение да губя и Зия.

Тъкмо си мислех колко ли силно ще ме изрита Сейди, ако ме чуе да говоря така, когато някой почука по стъклената врата на балкона.

— Здрасти — каза Уолт, който стоеше на прага и държеше за ръка Хуфу. — Хм, дано не възразяваш. Хуфу ме пусна в стаята.

— Хрр — потвърди песоглавецът.

Изведе Уолт навън, после скочи върху перилата — нехаеше, че до реката долу има цели трийсет метра.

— Няма проблем — отвърнах.

Не че имах избор. Хуфу обичаше Уолт вероятно защото той играеше баскетбол по-добре от мен.

Момчето кимна към купичката.

— Върши ли работа?

Отгоре още се виждаше нагънатото изображение — стаята на Зия. Махнах с длан над купичката и се появи друго. Понеже си мислех за Сейди, избрах всекидневната на баба и дядо.

— Върши, и още как. — Извърнах се отново към Уолт. — Как се чувстваш?

Кой знае защо, той застана нащрек. Погледна ме така, сякаш се опитвах да го притисна в ъгъла.

— В смисъл?

— След произшествието в класната стая. И триглавата змия. А ти за какво си помисли, че те питам?

Сухожилията по врата му се отпуснаха.