Рик Риърдън - Огненият престол

Притиснах гръб към вратата.

— Познавам те — излъгах.

Затърсих трескаво наум из списъка с египетски богове — опитвах се да разбера коя всъщност е старата вещица. Още не бях и наполовина добра като Картър в запаметяването на всички тези странни имена. /_Не, Картър. Това не е никакъв комплимент. Означава само, че си по-голям зубър._/ Но вече от няколко седмици преподавах на учениците и бележех напредък.

Имената бяха заредени със сила. Стига да се досетех как се казва моята противница, вече щях да съм направила първата важна стъпка към разгрома й. Зловеща черна птица… Птица, която се храни с мърша…

За мое изумление наистина си спомних нещо.

— Ти си богинята лешоядка — заявих победоносно. — Нехзад, нали?

Дъртата вещица изръмжа.

— Нехбет!

Е, значи бях близо до истината.

— Но нали уж си добра богиня! — започнах да недоволствам.

Тя разпери ръце. Те се превърнаха на криле: черни, със сплъстена перушина, в която бъкаше от мухи и която миришеше на смърт.

— Ние, лешоядите, Сейди Кейн, сме много добри. Премахваме болните и слабите. Кръжим, докато издъхнат, после ядем труповете им и чистим света от смрадта им. А ти ще върнеш към живот Ра, стария сбръчкан труп на бога на Слънцето. Ще сложиш на престола на боговете един немощен фараон. Това е противоестествено! Трябва да живеят само силните. А мъртвите трябва да бъдат изядени.

Дъхът й вонеше като звяр, премазан на пътя от автомобил.

Презрени твари са тия лешояди, безспорно най-отвратителните птици, живели някога. Сигурно си изпълняваха предназначението, но толкова ли задължително беше да са такива мазни и грозни? Толкова ли не можеше не те, а пухкави красиви зайчета да чистят пътищата от блъснати от автомобили животни?

— Добре тогава — рекох. — Първо се махни от баба. А после, ако слушаш, ще ти купя ментови бонбони, да си освежиш дъха.

Това явно беше болен въпрос за Нехбет. Тя ми се нахвърли. Дръпнах се рязко встрани, при което се блъснах в канапето и го съборих. Нехбет помете колекцията порцеланови фигурки на баба върху бюфета.

— Ти, Сейди Кейн, ще умреш! — заяви тя. — Ще ти оглозгам костите. А след това другите богове ще видят, че не си била достойна!

Зачаках да ме нападне още веднъж, тя обаче продължи да ме гледа на кръв от другата страна на канапето. Вече се чувствах като хваната в капан, безпомощна, все едно съм болно животинче.

Ако не бях пробвала и друг път волята си срещу боговете, сигурно нямаше да се досетя, че това натрапчиво усещане дълбоко в мен, приканващо ме да се оставя на отчаянието, си е чиста магия. Но се бях изправяла пред доста на брой богове страшилища от подземния свят. Все щях да се справя с някаква мазна стара птица.

— Похвално е, че опитваш — рекох. — Но нямам намерение да лягам и да умирам.

Очите на Нехбет проблеснаха.

— Вероятно ще отнеме известно време, скъпа, но както вече казах, аз съм търпелива. Ако не се предадеш, не след дълго ще дойдат приятелките ти — обикновени простосмъртни. Как се казваха, Лиз и Ема ли?

— Тях не ги забърквай!

— О, стават за отлично мезе. А ти още не си и поздравила скъпия си стар дядо.

Ушите ми забучаха от нахлулата в тях кръв.

— Къде е той? — попитах аз.

Нехбет погледна тавана.

— О, ще дойде след малко. Ние, лешоядите, предпочитаме да летим след някоя хубава голяма граблива птица и да изчакваме тя да убие жертвата.

Отгоре се чу приглушен трясък, сякаш някой е хвърлил през прозореца голяма мебел.

Дядото ми извика:

— Не! Нееее! — После гласът му се промени и заприлича на рева на вбесен звяр: — НЕЕЕЕ!

Последните остатъци от смелостта ми се изпариха.

— Ама какво…

— Да — прекъсна ме Нехбет. — Баби се събуди.

— Боби ли? И бог на име Боби ли имате?

— Б-А-Б-И, не Боби — изръмжа богинята лешоядка. — Доста тъпичка си, скъпа, а?

Мазилката по тавана се напука от тежките стъпки. Някой заблъска по стълбището.

— Баби ще се погрижи добре за теб — обеща Нехбет. — И за мен ще остане предостатъчно.

— Чао — рекох й и се втурнах презглава към вратата.

Нехбет не се опита да ме спре. Изписка след мен:

— Гоненица! Страхотно.

Тъкмо прекосих улицата, когато входната ни врата се пръсна. Погледнах назад и видях, че от развалините и прахоляка се показва нещо: тъмен космат силует, прекалено голям, че да е на дядо.

Не изчаках да го разгледам по-добре.

Завих на бегом по „Саут Колонейд“ и се блъснах право в Лиз и Ема.

— Сейди! — викна Лиз и изпусна подаръка за рождения ми ден. — Какво се е случило?