Рик Риърдън - Огненият престол

— А, да… извинявай, странна сутрин. Еймъс обясни ли нещо?

Запитах се какво ли съм казал, че той се е разстроил толкова, но реших да не обръщам внимание. Разказах му за разговора с Еймъс. Обикновено Уолт беше доста спокоен. Умееше да изслушва. Но пак ми се стори напрегнат и притеснен.

След като приключих с разказа, той отиде при перилата, където беше застанал Хуфу.

— Апоп ли е пуснал в къщата онова нещо? Ако не го бяхме спрели…

— Според Еймъс змията не е била особено силна. Дошла е колкото да ни предаде съобщението и да ни уплаши.

Разстроен, Уолт поклати глава.

— Е… сега тя, предполагам, знае на какво сме способни. Знае, че ако се ядоса, Феликс мята обувки.

Не се сдържах и се усмихнах.

— Да. С тази малка разлика, че не мислех точно за тази способност. Сивата светлина, с която ти взриви змията… и начинът, по който се справи с shabti за упражнения, който превърна в пепел…

— Как го направих? — сви Уолт безпомощно рамене. — Да ти призная, Картър, не знам. Оттогава си мисля за това и… просто го направих инстинктивно. В началото си помислих, че в shabti просто има вградена някаква магия за самоунищожение, която случайно съм задействал. Понякога го правя с магически предмети — успявам да ги задействам или да ги изключа.

— Но това не обяснява как го направи още веднъж и със змията.

— Да, не обяснява — съгласи се Уолт.

Явно бе притеснен от случилото се повече и от мен. Хуфу се зае да го пощи и да търси в косата му въшки, а той дори не го спря.

— Уолт… — Поколебах се, не исках да го притискам. — Тази нова способност — да превръщаш нещата в прах, — тя да не е свързана по някакъв начин с онова, което… сам се досещаш… което каза на Джаз.

Той отново ме погледна като хванат в клетка звяр.

— Знам, знам — побързах да кажа. — Не ми влиза в работата. Но напоследък си разстроен. Ако има нещо, което мога да направя…

Уолт погледна надолу към реката. Изглеждаше толкова потиснат, че Хуфу изсумтя и го потупа по рамото.

— Понякога недоумявам защо изобщо дойдох — рече момчето.

— Ти шегуваш ли се? — възкликнах. — Много те бива за магии. Един от най-добрите си. Имаш бъдеще.

Той извади от джоба си нещо — един от изсъхналите скарабеи в класната стая.

— Благодаря. Но времето… все едно е лоша шега. Нещата за мен, Картър, са сложни. А бъдещето… не знам.

Останах с впечатлението, че говори не само за крайния срок след четири дни, докогато трябваше да спасим света.

— Виж какво, ако има проблем… — подхванах. — Ако е нещо за начина, по който преподаваме ние със Сейди…

— Разбира се, че не. Ти си страхотен. А Сейди…

— Тя те харесва много — споделих. — Знам, понякога ти идва в повечко. Ако искаш да не те притиска толкова…

/_Добре де, Сейди. Може би не трябваше да го казвам. Но не си от най-потайните, когато харесваш някого. Помислих си, че сигурно момчето се смущава._/

Уолт се засмя.

— Не, няма нищо общо със Сейди. И аз я харесвам. Просто…

— Хрр — викна Хуфу толкова силно, че чак подскочих.

После оголи зъби. Обърнах се и видях, че всъщност се зъби на купичката за гадаене.

Там пак се виждаше всекидневната на баба и дядо. Но когато се взрях по-внимателно, разбрах, че има нещо гнило. Осветлението и телевизорът бяха изключени. Канапето беше преобърнато.

Загорча ми в устата — като от метал.

Съсредоточих се, за да преместя образа и да видя входната врата. Тя беше натрошена на парчета.

— Какво има? — попита Уолт и дойде да застане до мен. — Какво е това?

— Сейди…

Съсредоточих волята си, за да намеря сестра си. Познавах я отлично и обикновено я откривах на мига, този път обаче зехтинът почерня. Зад очите ме прониза остра болка и повърхността на зехтина лумна.

Уолт ме издърпа назад, докато лицето ми не е обгоряло. Хуфу излая разтревожен и преобърна през перилата месинговата чинийка, която политна шеметно към река Ист.

— Какво стана? — попита Уолт. — Никога не съм виждал една купичка да…

— Портал за Лондон — казах така, сякаш кашлям, а в ноздрите ми запари от изгорелия зехтин. — Най-близкият. Незабавно!

Уолт като че разбра. Върху лицето му се изписа сурова решителност.

— Нашият портал още не се е охладил. Както личи, трябва да се върнем в Бруклинския музей.

— Грифонът — напомних аз.

— Да. Ще дойда и аз.

Извърнах се към Хуфу.

— Иди да кажеш на Еймъс, че излизаме. Сейди е в беда. Няма закога да обяснявам.

Песоглавецът извика и скочи направо отстрани на балкона — взе експресния асансьор, за да слезе долу.