Рик Риърдън - Огненият престол

— Какво правиш тук? — извиках по-високо от необходимото.

Той примига, очевидно изненадан от липсата на гостоприемство.

— Извинявай, тръгвам си.

— Не! В смисъл… не се притеснявай. Просто ме изненада. Пък и знаеш… имаме правила, момчетата не могат да ходят по момичешките стаи без… наставник.

Усетих, че звучи ужасно сухарски, почти картъровски. Но бях нервна.

Уолт кръстоса ръце. Много красиви ръце. Беше облечен в баскетболна фланелка и шорти, около врата му висеше обичайната колекция амулети. На вид пращеше от здраве, приличаше на спортист и на мен ми беше трудно да повярвам, че умира от древно проклятие.

— Е, ти си наставницата — подметна той. — Ще ме напътстваш ли?

Със сигурност се бях изчервила ужасно.

— Добре де. Ако оставиш вратата отворена, може би… Ъъъ, какво те води насам?

Уолт се облегна на вратата на гардероба. Донякъде ужасена, забелязах, че той още е отворен и отвътре се вижда плакатът с Анубис.

— Случват се толкова много неща — каза Уолт. — Имаш си достатъчно грижи. Не искам да се тревожиш и за мен.

— Късно е — признах си.

Той кимна, сякаш споделяше отчаянието ми.

— Онзи ден в пустинята, край Бахария… дали ще ме помислиш за луд, ако ти кажа, че това бе най-хубавият ден в живота ми?

Сърцето ми трепна, но аз се постарах да запазя спокойствие.

— Хм, египетски обществен транспорт, разбойници по пътя, смрадливи камили, психясали мумии на римляни и обсебени от богове селяни, отглеждащи фурми… Уф, ама че ден.

— И ти — допълни Уолт.

— Е, да… Сигурно и аз спадам към този списък от бедствия.

— Друго имах предвид.

Чувствах се, общо взето, като лоша наставница — притеснена и объркана, с много ненаставнически мисли. Погледът ми се плъзна към вратата на гардероба. Уолт го забеляза.

— О! — посочи той Анубис. — Искаш ли да го затворя?

— Да — потвърдих аз. — Не. Може би. Няма значение. Е, не че няма значение , но…

Уолт се засмя, сякаш притеснението ми не го смущаваше изобщо.

— Виж какво, Сейди. Исках само да кажа, че каквото и да се случва, се радвам, че се запознах с теб. Радвам се, че дойдох в Бруклин. Джаз търси лек за мен. Може и да открие нещо, но при всички положения… всичко е наред.

— Не е наред! — Аз май се изненадах от гнева си повече, отколкото той. — Ти, Уолт, си на път да умреш от онова гадно проклятие. И… и аз стоях пред Меншиков, който беше готов да ми каже как да се излекуваш… но те подведох. Както подведох Бес. Дори не върнах както трябва Ра.

Вбесих се на самата себе си, че съм се развикала, но не се сдържах. Уолт се приближи и седна до мен. Не се опита да ме прегърне, и слава богу. И без това си бях доста объркана.

— Не си ме подвела — заяви той. — Не си подвеждала никого. Направи каквото трябва, а за това се искат жертви.

— Недей точно ти — отвърнах. — Не искам да умираш.

От усмивката му изпитах чувството, че на света сме останали само ние двамата.

— Завръщането на Ра може и да не ме е излекувало — каза Уолт, — но пак ми вдъхна нова надежда. Ти, Сейди, си изумителна. При всички положения ще направим така, че да се получи. Няма да ви изоставя.

Това звучеше толкова добре, толкова прекрасно и толкова невъзможно.

— Как можеш да обещаеш такова нещо?

Погледът му се плъзна към снимката на Анубис, после обратно към мен.

— Просто се постарай да не се тревожиш за мен. Трябва да насочим всичките си сили към разгромяването на Апоп.

— Някаква идея как?

Той показа с ръка масичката, където беше оставен очуканият ми стар касетофон, баба и дядо ми го бяха подарили преди цяла вечност.

— Разкажи на хората какво всъщност се е случило — подкани Уолт. — Не допускай Сара Джейкъби и другите да разпространяват лъжи за семейството ти. Дойдох в Бруклин, защото получих вест от теб — записа за Червената пирамида, амулета djed . Поискахте помощ и ние откликнахме. Време е отново да помолите за помощ.

— Но първия път с колко магьосници се свързахме… с двайсет?

— Ей, нощес се справихме доста добре — заяви Уолт и задържа погледа ми. Помислих си, че ще ме целуне, но и двамата се поколебахме заради нещо, заради усещането, че от това положението щеше да стане по-несигурно, по-крехко. — Разпрати втори запис, Сейди. Просто кажи истината. Когато говориш… — Той сви рамене, а после стана да си ходи. — Е, трудно е човек да не ти обърне внимание.

Малко след като той излезе, дойде Картър с книга под мишница. Завари ме да слушам тъжната си музика и да гледам вторачено касетофона върху тоалетката.