Рик Риърдън - Огненият престол

Ра промърмори насън:

— Риба, курабийка, улулица!

Сетне продължи да си хърка. Хор се прокашля.

— Заклевам се във вярност! Очаквам от всички вас да направите същото. Ще защитавам лодката на Ра, когато нощес тръгнем да прекосяваме Дуат. Всички вие трябва да се редувате и да изпълнявате това задължение, защото богът на Слънцето не е… не се е възстановил напълно! — Каза го така, сякаш изобщо не беше убеден, че това някога ще се случи. — Все ще намерим начин да разгромим Апоп! — продължи Хор. — А сега да ознаменуваме завръщането на Ра! Прегръщам като брат Картър Кейн.

Засвири музика, която прокънтя по коридорите. Ра, който продължаваше да седи върху своя престол на лодката, се събуди и започна да ръкопляска. Ухили се, когато около него започнаха да се въртят боговете — някои с вид на хора, други разпадащи се на рехави облаци, струи огън или снопове светлина.

Изида ме хвана за ръцете.

— Дано знаеш какво правиш, Сейди — каза тя с леден глас. — Най-заклетият ни враг се въздига, а ти свали от престола моя син и провъзгласи за наш водач един изкуфял бог.

— Нека опитаме — отвърнах аз, въпреки че краката ми се подкосиха.

Хор хвана Картър за раменете. Думите му не бяха по-приятелски.

— Аз, Картър, съм твой съюзник — увери го той. — Ще ти преотстъпвам от силата си, когато поискаш. В Дома на живота ти ще съживиш моя път и ние ще се бием рамо до рамо, за да унищожим Змея. Но нека бъдем наясно: заради теб изгубих престола. Ако заради твоя избор бъдем въвлечени във война, се заклевам, че последното, което ще направя, преди Апоп да ме погълне, е да те смачкам като гнида. А ако случайно победим в тази война без помощта на Ра, ако си ме опозорил за нищо, се заклевам, че смъртта на Клеопатра и проклятието, тегнещо над Ехнатон, да изглеждат шега в сравнение с гнева, който ще се стовари за вечни времена върху теб и семейството ти. Разбра ли?

Чест му прави на Картър, че издържа на погледа му.

— Ти си върши своята работа — рече брат ми.

Хор се засмя за пред публиката така, сякаш двамата с брат ми бяха разменили хубава шега.

— А сега върви, Картър. Виж какво ни е струвала победата ти. Да се надяваме, че не всички твои съюзници са били сполетени от същата участ.

Той ни обърна гръб и се включи в празника. Изида ми се усмихна за последно и се превърна в искряща дъга.

Баст стоеше до мен и не казваше нищо, но изглеждаше така, сякаш й идеше да издере Хор и да го направи на парченца.

Анубис сякаш беше притеснен.

— Извинявай, Сейди. Понякога боговете са…

— Неблагодарни ли? — попитах аз. — Вбесяващи?

Лицето му пламна. Сигурно реши, че говоря за него.

— Понякога проумяваме бавно кое е важното — каза той накрая. — И се иска време, за да оценим новото, онова, което може да ни промени към по-добро.

Той впери в мен топлите си очи, а аз само дето не се разтопих.

— Не е зле да тръгваме — прекъсна ме Бас. — Още една спирка, ако нямаш нищо против.

— Цената на победата — спомни си Картър. — Бес ли? Той жив ли е?

Баст въздъхна.

— Труден въпрос. Насам.

Последното място, което исках да виждам отново, бяха Слънчевите селения.

В старческия дом не се беше променило почти нищо. Обновената слънчева светлина не бе помогнала на грохналите богове. Те пак си тикаха стойките на колелца с физиологичния разтвор, блъскаха се в стените, пееха отколешни химни и търсеха безуспешно храмове, които отдавна не съществуваха.

Към тях се беше присъединил нов пациент. Бес седеше по болничен халат на ракитов стол и гледаше вторачено през прозореца Огненото езеро.

До него бе приклекнала Таурт с очи, зачервени от плач. Тя се опитваше да го накара да отпие от една чаша.

По брадичката му се стичаше вода. Бес наблюдаваше невиждащо пламналия водопад в далечината, а грубото му лице бе окъпано от червена светлина. Къдравата му коса беше сресана съвсем наскоро и той беше облечен в чиста синя хавайска риза и къс панталон, затова изглеждаше доста добре. Но челото му беше сбърчено. Бес стискаше страничните облегалки на стола, сякаш знаеше, че трябва да си спомни нещо, а не може.

— Не се притеснявай, Бес — каза с треперлив глас Таурт и му избърса със салфетка брадичката. — Ще се справим. Аз ще се грижа за теб.

Точно тогава тя ни забеляза. Лицето й стана сурово. Таурт уж беше добра богиня на родилките, но стига да поискаше, можеше да изглежда и доста страшна.

Тя погали бога джудже по коляното.

— Връщам се ей сега, скъпи ми Бес. — Изправи се, което си беше истински подвиг при нейния издут корем, и ни поведе — да сме по-далеч от стола. — Как смееш да идваш тук! Не ти ли стига онова, което направи?