Рик Риърдън - Огненият престол

Бях на път да се разплача и да се извиня, когато разбрах, че гневът й не е насочен към мен или Картър. Тя гледаше злобно Баст.

— Таурт… — вдигна Баст длани. — Не съм го искала. Той ми беше приятел.

— Той ти беше играчка! — кресна Таурт толкова силно, че някои от пациентите заскимтяха. — Себична си като всички останали от твоя вид, Баст. Използва Бес и го заряза. Знаеше, че той те обича, и злоупотреби с това. Играеше си с него както котка — с мишка.

— Не е честно — пророни Баст, но косата й настръхна както когато е уплашена.

Не можех да я виня. Едва ли има нещо, което да е по-страшно от разярена хипопотамка.

Таурт тропна с крак толкова силно, че високият й ток се откърши.

— Бес заслужаваше по-добра съдба. Той заслужаваше по-добри от теб. Имаше добро сърце. Аз… аз не съм го забравяла нито за миг.

Усетих, че ще избухне схватка между котка и хипопотамка с много насилие и с пълен превес на едната страна. И аз не знам защо се намесих, дали за да спася Баст, дали от състрадание към уплашените пациенти или за да притъпя собствената си вина. Но застанах между двете богини.

— Ще оправим нещата — изпелтечих. — Таурт, заклевам се в живота си. Все ще намерим начин да излекуваме Бес.

Тя ме погледна и гневът в очите й се стопи, за да отстъпи място на съжалението.

— Детето ми, о, детето ми… знам, че го казваш, защото си добра. Но не ми вдъхвай напразни надежди. Прекалено дълго съм живяла с тях. Върви… виж го, ако се налага. Виж какво сполетя най-доброто джудже на Земята. После ни остави сами. Не ми обещавай неща, които няма как да се случат.

Тя се обърна и закуцука със счупения ток към бюрото. Баст наведе глава. Върху лицето й се четеше едно много некотешко чувство: срам.

— Аз ще чакам тук — оповести тя.

Разбрах, че това е окончателното й решение, затова с Картър се приближихме сами към бога джудже Бес.

Той не се беше помръднал. Седеше на ракитовия стол с притворена уста и с очи, вперени в Огненото езеро.

— Бес — хванах го аз за ръката. — Чуваш ли ме?

Той, разбира се, не отговори. На китката беше с гривна, върху която с йероглифи беше написано името му — вероятно от самата Таурт.

— Ужасно съжалявам — подхванах аз. — Ще ти върнем ren . Ще намерим начин да те излекуваме. Нали, Картър?

— Да. — Той се прокашля и мога да ви уверя, че в онзи момент не се държеше точно както подобава на корав мъж. — Да, заклевам се, Бес. Дори и това да е…

Вероятно щеше да каже „ Дори и това да е последното нещо, което ще направим “, но благоразумно се отказа. Предстоеше война с Апоп и беше за предпочитане да не мислим кога може да свърши животът ни.

Наведох се и целунах Бес по челото. Спомних си как се срещнахме на гара „Ватерло“ и той ни откара с Лиз и Ема, за да не пострадаме. Спомних си как със смехотворния си бански уплаши Нехбет и Баби и те духнаха. Замислих се за нелепата шоколадова глава на Ленин, която беше купил в Санкт Петербург, и как в Червените пясъци ни издърпа с Картър от портала, за да не се нараним. Не си го представях изгубен. Имаше огромна, цветна, смешна прекрасна душа — и ми се струваше невъзможно тя да е изчезнала завинаги. Бес беше жертвал безсмъртния си живот, за да спечели за нас още един час.

Не се сдържах и се разхлипах. Накрая Картър се видя принуден да ме издърпа. Не помня как сме се прибрали, затова пък помня как имах чувството, че всъщност падаме, вместо да се издигаме… сякаш светът на обикновените простосмъртни е станал по-дълбоко и тъжно място дори от Дуат.

Същата вечер седях сама на леглото, прозорците бяха отворени. Първата вечер на пролетта се оказа изненадващо топла и приятна. Покрай реката блещукаха светлинки. Кварталната фурна изпълваше въздуха с уханието на току-що опечен хляб. Слушах плейлиста ТЪЖНИ и недоумявах как е възможно рожденият ми ден да е бил само преди няколко дни.

Светът се беше променил. Богът на Слънцето се беше завърнал. Апоп се беше освободил от затвора си и макар и прокуден в дълбока част на Бездната, много бързо щеше да се отскубне отново. Задаваше се война. Имахме да вършим толкова много работи. А аз си седях тук, слушах същите парчета, както и преди, гледах втренчено плаката с Анубис и се чувствах безпомощно раздвоена за нещо, толкова дребно и вбесяващо като… да, познахте. Момчета .

На вратата се почука.

— Влез — казах без особено въодушевление.

Предположих, че е Картър. Вечерно време често си говорехме колкото да се отърсим от напрежението. Оказа се обаче, че е Уолт, и аз изведнъж се усетих, че съм по износена стара тениска и долнище на пижама. Косата ми безспорно изглеждаше точно толкова ужасно, както и тази на Нехбет. Беше ми все едно дали брат ми ще ме види такава. Но Уолт? Лоша работа.