Рик Риърдън - Огненият престол

Огледах масата. Имаше седем стола, а ние бяхме само шестима.

— Кой още ще дойде?

— Анубис ли? — попита обнадеждена Сейди.

Татко прихна.

— Не Анубис, макар и да съм сигурен, че стига да можеше, щеше да бъде тук.

Сейди се смъкна на стола, сякаш я бяха изпразнили от въздух. /_Да, Сейди, толкова очевидно беше._/

— В такъв случай къде е този гост? — попита тя.

Татко се поколеба за миг, достатъчен, за да доловя притеснението му.

— Няма го. Хайде да хапнем, искате ли?

Седнах и поех от призрака сервитьор резен от тортата. Сигурно ще си помислите, че изобщо не ми се е ядяло — все пак скоро щеше да настъпи краят на света, а ние се бяхме провалили и сега седяхме в Земята на мъртвите на маса от моето минало, с призрака на мама до мен, а баща ми беше с цвят на боровинки. Но стомахът ми нехаеше за тези неща. Показа ми, че още съм жив и се нуждая от храна. Тортата беше шоколадова със сметанов сладолед. Беше страхотна на вкус. Още преди да съм се усетил, ометох парчето и започнах да си слагам в чинията от пицата с наденица. Статуите на боговете отзад: Хор, Изида, Тот, Себек, стояха като безмълвни стражи, докато се хранехме. Извън павилиона селенията на Иару се бяха разпрострели докъдето поглед стига, сякаш пещерата беше безкрайна: зелени хълмове и поляни, стада угоен добитък, засети с жито ниви, овощни градини, пълни с фурми. Мочурищата бяха прорязани от потоци, които образуваха плетеница от островчета — точно като по делтата на Нил, — с живописни селца за блажените мъртви. По реката плаваха платноходи.

— Ето как изглежда всичко тук за древните египтяни — обясни татко, сякаш разчел мислите ми. — Но всяка душа вижда Иару малко различно.

— Както аз виждам къщата ни в Лос Анджелис ли? — попитах аз. — И цялото ни семейство, което отново се е събрало около масата? Това истинско ли е?

Очите на татко се натъжиха както едно време, когато го питах за смъртта на мама.

— Тортата за рождения ден е хубава, нали? — попита той. — Момиченцето ми на тринайсет години! Не мога да повярвам…

Сейди бутна чинията си от масата. Тя се натроши на каменния под.

— Не е ли все едно? — извика сестра ми. — Тъпият слънчев часовник… гадната порта… провалихме се!

Тя захлупи лице върху ръцете си и се разрида.

— Сейди! — Мама се надвеси над нея като приятелски настроен облак мъгла. — Всичко е наред.

— Шоколадов зефир — точно като луна — притече се на помощ Ра, който си беше направил около устата брада от размазаната глазура на тортата.

Тръгна да се свлича от стола и Бес го намести обратно.

— Сейди е права — намесих се и аз. — Ра е в по-лошо състояние, отколкото си представяхме. И да успеем да го върнем в света на простосмъртните, той никога няма да разгроми Апоп… освен ако Апоп не си умре от смях.

Татко се свъси.

— Въпреки това, Картър, той пак си е Ра, фараон на боговете. Проявявай известно уважение.

— Не обичам балончета! — заяви Ра и замахна да удари светещото клъбце — слугата, който се опитваше да му избърше устата.

— Помниш ли ме, господарю Ра? — попита татко. — Аз съм Озирис. Навремето спираше да похапнеш на трапезата ми и да си починеш всяка нощ, преди да продължиш пътуването си към зората. Помниш ли?

— Искам улулица — заяви Ра.

Сестра ми удари с длан по масата.

— Какво изобщо означава това?

Бес загреба с шепа от някакви нещица с шоколадово покритие — притесних се, че май са скакалци — и ги метна в устата си.

— Не сме приключили с Книгата на Ра. Трябва да намерим Хепри.

Татко погали козята си брадичка.

— Да, богът на скарабеите, проявлението на Ра като изгряващо Слънце. Ако намерите Хепри, Ра може би ще се прероди докрай. Но се налага да минете през портата на Осми дом.

— Която е затворена — напомних аз. — Май трябва да обърнем хода на времето.

Бес спря да дъвче скакалците. Очите му се разшириха, сякаш той току-що е получил откровение. Погледна невярващо баща ми.

— Него ли си поканил? Него?

Взрях се в татко, но той не пожела да ме погледне в очите.

— Какво, татко? — попитах настойчиво. — Има начин да се мине през портата ли? Да ни телепортираш от другата страна?

— Де да можех, Картър. Но трябва да продължите нататък. Това е част от прераждането на Ра. Не мога да се намеся. Ала си прав: трябва ви още време. Би могло да има начин, въпреки че не бих го предложил никога, ако залогът не беше толкова голям…

— Опасно е — предупреди мама. — Според мен е прекалено опасно.

— Кое е прекалено опасно? — намеси се и Сейди.