Рик Риърдън - Огненият престол

Докато стоях на брега на Огненото езеро, имах усещането, че не ми остава друго, освен да цопна като топовно гюле в лавата.

Не беше честно. Бяхме извървели дълъг път, бяхме се изложили на какви ли не опасности колкото да загубим, защото се бяхме забавили. Играта беше свършила. Как изобщо очакваха някой да успее да върне Ра? Беше невъзможно.

„ Това, Картър, не е игра — каза в главата ми гласът на Хор. — Никой не очаква да е възможно. Трябва да продължите .“

Не виждах защо да го правим. Портата на Осми дом вече беше затворена. Меншиков беше отплавал нататък и ни беше оставил тук.

Може би още от самото начало планът му е бил такъв. Да ни остави да събудим Ра само отчасти, така че той да си бъде стар и немощен. След това да ни зареже, хванати като в капан, в Дуат, и ще приложи каквито черни магии знае, за да пусне на свобода Апоп. Щом се зазори, няма да има изгрев, няма да има завръщане на Ра. Вместо това ще се въздигне Апоп, който ще унищожи цивилизацията. Приятелите ни в Бруклинската къща щяха да са се сражавали безсмислено цяла нощ. След двайсет и четири часа, когато накрая щяхме да успеем да се измъкнем от Дуат, щяхме да видим, че светът се е превърнал в тъмен замръзнал пущинак във властта на Хаоса. Щеше да е изчезнало всичко, което ни е мило. После Апоп щеше да погълне Ра и да затвърди победата си.

Защо да продължаваме с толкова усилия нататък, щом битката беше изгубена?

„ Един пълководец никога не проявява отчаяние — каза Хор. — Той вдъхва на войската си увереност. Води я напред, пък било то и в лапите на смъртта .“

„ Какъв оптимизъм само — заядох се аз. — Кой те е канил отново в главата ми? “

Но колкото и да ме дразнеше, Хор беше прав. Сейди беше споменала надеждата, вярата, че можем от Хаоса да сътворим Маат, колкото и невъзможно да изглежда. Вероятно това беше всичко, което можехме да направим: да продължаваме с опитите, да продължаваме да се уповаваме, че можем да спасим нещо въпреки сполетялата ни беда.

Еймъс, Зия, Уолт, Джаз, Баст и малките ни ученици… всички те разчитаха на нас. Ако приятелите ми още бяха живи, не можех да се откажа. Дължах им нещо повече.

Таурт ни изпрати до лодката на Слънцето, а двама от нейните shabti качиха Ра.

— Ужасно съжалявам, Бес — каза тя. — Иска ми се да мога да направя повече.

— Ти нямаш никаква вина — увери я Бес, после протегна ръка — да се здрависа, но когато пръстите им се докоснаха, той стисна нейните. — Никога не си била виновна за нищо, Таурт.

Тя застина.

— О, Бес…

— Ухааа — прекъсна я Ра, докато shabti го наместваха на лодката. — Виждам зебри! Ухааа !

Бес се прокашля.

Таурт пусна ръцете му.

— Вие… вие… не е зле да тръгвате. Иару може би ще даде отговор.

— Иару ли? — намесих се и аз. — Кой е Иару?

Таурт не се усмихна, но очите й омекнаха от доброта.

— Не кой, миличък. А къде. Това е Седмият дом. Поздрави от мен баща си.

Поободрих се мъничко.

— Там ли ще бъде?

— Успех, Картър и Сейди.

Таурт ни целуна и двамата по бузата и на мен ми се стори, че съм бил блъснат от приятелски настроен космат и леко влажен дирижабъл.

Богинята погледна Бес и аз бях сигурен, че ще се разплаче. Но тя се обърна и забърза нагоре по стълбите, следвана от своите shabti .

— Улулиците са болни — изрече замислен Ра.

След това проявление на божествена мъдрост всички се качихме на кораба. Екипажът, състоящ се от светещи клъбца, грабна веслата и лодката на Слънцето се отдалечи от пристана.

— Я да хапна — каза Ра и заръфа едно въже.

— Не, това не е за ядене, дърт глупако — скара му се Сейди.

— Ей, малката! — подвикна Бес. — Хубава работа, да наричаш царя на боговете дърт глупак!

— Е, такъв си е — започна да се оправдава сестра ми. — Хайде, Ра. Ела в шатрата. Искам да видя нещо.

— Не шатра — изпелтечи той. — Зебри.

Сейди се опита да го сграбчи за ръката, но той й се изплъзна и й се изплези. Накрая тя взе (без да пита, разбира се) фараонската гега от пояса ми и я размаха, както размахваме кокал пред куче.

— Искаш ли гегата, Ра? Хубава вкусна гега.

Ра се опита немощно да я отскубне от ръката й. Сейди се дръпна назад и накрая успя да го прилъже в шатрата. Веднага щом той стигна при празния подиум, около него се пръсна ярка светлина, която ме заслепи напълно.

— Виж, виж, Картър! — викна сестра ми.

— Де да можех!

Примигах, за да се махнат жълтите петна пред очите ми.

На подиума стоеше престол от разтопено злато, огнен трон с изрязани по него светещи бели йероглифи. Приличаше на онзи, който Сейди беше съгледала във видението си и беше описала, но в истинския живот беше най-прекрасният и страхотен от всички, които бях виждал. Клъбцата светлинка, от които се състоеше екипажът, се застрелкаха развълнувано, по-ярки отвсякога.