Рик Риърдън - Огненият престол

Устата на бога… Ама разбира се.

Оставих свитъка върху леглото на Ра и направих всичко възможно да го държа отворен с едната ръка.

— „Хвала на бога на Слънцето!“

Пресегнах се със свободната ръка към брат си и щракнах с пръсти.

Пак добре, че ме разбра.

Затърси из чантата и ми подаде обсидиановото острие netjeri от Анубис. Ако имаше миг, когато трябваше да се отваря уста, то той беше точно сега.

Докоснах с ножа устните на стареца и изрекох последния ред от заклинанието:

— „Събуди се заедно с новия ден, царю честити.“

Ра ахна. В устата му на тънка струйка влезе дим и в тялото му се изля магията на заклинанието. Температурата ми спадна до нормалната. За малко да се свлека на пода от облекчение.

Ра примига и очите му се отвориха. Ужасена и възхитена загледах как по вените му отново потича кръв и от нея той се издува бавно като балон с горещ въздух.

Извърна се към мен с очи, замаяни и мътни от пердетата.

— Ъ?

— Пак си изглежда стар — отбеляза притеснен Картър. — Не трябва ли да се подмлади?

Таурт направи пред бога на Слънцето реверанс (какъвто не трябва да опитвате вкъщи, ако сте бременна хипопотамка на високи токчета) и го пипна по челото.

— Още не е цял — оповести. — Налага се да доведете докрай нощното пътуване.

— И да кажем третата част на заклинанието — предположи Картър. — Ра има още едно проявление, нали? Скарабея.

Бес кимна, макар и да не изглеждаше ужасно обнадежден.

— Бръмбарът Хепри. Ако намерим последната част от душата на Ра, той може би ще се възроди наистина.

Ра се ухили с беззъбата си уста.

— Обичам зебри!

Бях много уморена и се запитах дали не ми се е счуло.

— Моля, зебри ли каза?

Той грейна като дете, открило чудо.

— Улулиците са болни.

— А, даааа — отвърна Картър. — Дали не трябва да му дадем това тук…

Той извади от пояса си гегата и млатилото. Подаде ги на Ра. Старият бог доближи гегата до устата си и започна да я дъвче като невръстно дете, на което му никнат зъби.

Вече се притеснявах, и то не само от състоянието на Ра. Колко ли време беше минало и къде беше Влад Меншиков?

— Хайде да го пренесем на лодката — предложих. — Бес, можеш ли да…

— Ъхъ. Извинявай, господарю Ра. Налага се да те пренеса.

Той грабна бога от леглото и всички изхвърчахме от стаята. Ра едва ли тежеше много и въпреки късите си крака Бес не се затрудни да не изостава от нас. Завтекохме се по коридора — по същия път, откъдето бяхме дошли, а Ра бърбореше:

— Ухаааа! Ухаааа! Ухаааа!

На него може и да му беше забавно, аз обаче бях вцепенена от ужас. Бяхме минали през какви ли не трудности, това ли беше богът, който трябваше да вдигнем от сън? Картър изглеждаше мрачен, точно както се чувствах аз.

Минахме тичешком покрай още грохнали богове и всички те се развълнуваха. Някои започнаха да ни сочат с гъргорене. Някакъв стар бог с глава на чакал издрънча със стойката на системата за физиологичния разтвор и кресна:

— Ето го Слънцето! Слънцето изгрява.

Нахълтахме във вестибюла и Ра каза:

— Ох. Ох на пода.

Главата му климна. Помислих, че иска да го пуснем. После си дадох сметка, че той гледа нещо. На пода до крака ми лежеше проблясваща сребърна огърлица: познат амулет във вид на змия.

Уж допреди няколко минути бях нагорещена дотолкова, че от мен чак се вдигаше пушек, а сега направо ме побиха ледени тръпки.

— Меншиков — казах. — Бил е тук.

Картър извади вълшебната пръчка и огледа помещението.

— Но къде е? Защо е изпуснал това тук и си е тръгнал?

— Оставил го е нарочно — предположих аз. — За да ни примами.

Още щом го изрекох, и разбрах, че е точно така. Само дето не чух как Меншиков се кикоти, докато продължава пътуването надолу по реката, оставяйки ни назад.

— Да се качваме на лодката! — подканих. — Побързайте, докато…

— Сейди! — посочи Бес към бюрото на медицинската сестра.

Лицето му беше мрачно.

— О, не — завайка се Таурт. — Не, не, не…

Сянката на стрелката върху слънчевия часовник сочеше осем. Това означаваше, че вече е все едно — дори и да успеем да си тръгнем от Четвърти дом, дори и да минем през Пети, Шести и Седми. От разказа на Таурт се разбираше, че портата на Осми дом вече е затворена.

Нищо чудно, че Меншиков ни беше оставил тук, без да си прави труда да се сражава с нас.

Вече бяхме загубили.

След като се сбогувахме при Хеопсовата пирамида със Зия, си мислех, че е невъзможно да се чувствам по-потиснат. Грешах.