Рик Риърдън - Огненият престол

— Хекет пак е напуснала стаята си — оплака се Таурт. — Извинете за малко.

Тя забърза към жената жаба.

Бес извади от джоба на хавайската си риза носна кърпа. Избърса припряно челото си.

— Пък аз се чудех какво е станало с Хекет. Богинята жаба де.

— Нямаше да се досетя за нищо на света — подметна Картър.

Загледах как Таурт се мъчи да успокои старата богиня. Утешаваше я, обещаваше да намери стаята й, ако тя спре да се блъска в стените.

— Невероятна е — казах. — Таурт де.

— Да — рече Бес. — Да, добро момиче е.

— Как така „ добро момиче “ — учудих се аз. — Личи си, че те харесва. Защо си толкова…

Най-неочаквано истината ме блъсна в лицето. Почувствах се тъпа почти колкото Картър.

— О, разбрах. Таурт спомена ужасното време в двореца, нали? Именно тя те е освободила в Русия.

Бес си избърса с кърпата и врата. Много се потеше това джудже!

— З-защо го казваш?

— Защото си много притеснен от Таурт! Все едно… — Бях на път да кажа „Все едно те е видяла по долни гащи“, но се усъмних това да означава нещо за бога на банските костюми. — Все едно те е заварила в най-ужасния ти вид и ти искаш да забравиш.

Бес погледна към Таурт с измъчено лице, точно както беше гледал двореца на княз Меншиков в Санкт Петербург.

— Винаги ме спасява — каза горчиво. — И винаги е прекрасна, мила, добра. Едно време всички ни мислеха за гаджета. Все повтаряха, че сме страхотна двойка… двата бога, които отпъждат демони, такива несъразмерни, пък си пасват и така нататък. Е, излизали сме няколко пъти, но Таурт беше… беше прекалено добра. А аз се бях побъркал по друга.

— По Баст — предположи Картър.

Раменете на бога джудже се смъкнаха.

— Личи, нали? Да, по Баст. Обикновените хора обичаха най-много нея сред богините. И мен сред боговете. Затова се срещахме по празници и така нататък. Тя беше… хм, беше си хубавка.

„Мъжка му работа“, помислих си. Не виждат друго освен обвивката. Реших обаче да си държа езика зад зъбите.

— Но Баст се държеше с мен като с по-малко братче — въздъхна Бес. — И сега се държи така. Изобщо не се интересува от мен, но трябваше да мине много време, докато го проумея. Бях се прехласнал по нея и през годините не се държах особено добре с Таурт.

— И въпреки това тя е дошла да те спаси в Русия — напомних аз.

Той кимна.

— Пратих зов за помощ. Мислех, че Баст ще откликне. Или Хор. Или някой друг. Не знаех къде са всички, но едно време имах много приятели. Мислех, че все някой ще се появи. Направи го единствена Таурт. Изложи на опасност живота си, промъкна се в двореца по време на сватбата. Видя всичко, видя ме унизен пред важните клечки. През нощта счупи клетката и ме пусна на свобода. На нея дължа всичко. Но щом се почувствах свободен… взех, че избягах. Умирах си от срам, не можех да я погледна в очите. Сетя ли се за нея, и си спомням онази нощ, чувам смеха й.

Болката в гласа му беше съвсем осезаема, сякаш онова, което той описваше, се е случило не преди три века, а вчера.

— Тя няма никаква вина, Бес — казах предпазливо. — Държи на теб. Очевидно е.

— Късно е вече — отвърна джуджето. — Причинил съм й прекалено много болка. Де да можех да върна часовника, но…

Той не се доизказа. Към нас вървеше Таурт, хванала за ръка богинята жаба.

— А сега, скъпа, идваш с нас и ти намираме място — каза тя. — Не се налага да скачаш.

— Но това е скок на вярата — изквака примряла Хекет (пак добре, че беше само примряла, а не взе да опъне петалата направо пред нас). — Храмът ми е някъде тук. Беше в Куш. Красив град.

— Да, миличка — отвърна хипопотамката. — Но храма ти вече го няма. Няма ги всичките ни храмове. Затова пък ти си имаш хубава стаичка…

— А, не — пророни Хекет. — Жреците ще принесат жертви в моя чест. Длъжна съм да… — Тя впери в мен големите си жълти очи и аз разбрах как се чувства мухата непосредствено преди да се озове върху жабешки език. — Я, моята жрица! — ахна Хекет. — Дошла е да ме навести.

— Не, миличка — възрази Таурт. — Това е Сейди Кейн.

— Моята жрица — повтори Хекет и ме потупа по рамото с влажна ципеста ръка, при което впрегнах всичките си сили, за да не се смръщя погнусено. — Кажи в храма да започват без мен, чу ли? Аз ще дойда по-късно. Ще им кажеш, нали?

— Хм, да — отговорих аз. — Разбира се, господарко Хекет.

— Така, така. — Очите й се замъглиха. — Много ми се приспа. Тежка работа е да си спомняш…

— Да, миличка — прекъсна я Таурт. — Защо засега не полегнеш в някоя от тези стаи?

Тя поведе Хекет към най-близката свободна стая.