Рик Риърдън - Огненият престол

Речено-сторено. Показах на Таурт Книгата на Ра. Обясних защо трябва да събудим бога на Слънцето — за опасността Апоп да се въздигне, за повсеместния хаос и разруха, за това, че по изгрев ще настъпи краят на света. Беше ми трудно да разчета по хипопотамското й лице какво си мисли, но докато говорех, Таурт си играеше нервно с дългата си черна коса.

— Лоша работа — отсъди тя. — Много лоша.

Погледна слънчевия часовник отзад. Уж нямаше слънце, а стрелката хвърляше ясна сянка към написаното с йероглифи число пет:

— Нямате време — заяви хипопотамката.

Картър се свъси, загледан в слънчевия часовник.

— Това тук е Четвъртият дом на нощта, нали?

— Да, миличък — потвърди Таурт. — Познат е с различни имена: Слънчевите селения, Домът за отдих… но освен това се води и Четвърти дом.

— Защо тогава слънчевият часовник показва пет часа? — полюбопитства той. — Не трябва ли да сме замръзнали на четири часа?

— Не става така, малкият — включи се и Бес. — Времето в света на обикновените простосмъртни не спира само защото ти си се озовал в Четвърти дом. Ако искаш да минеш по пътя, по който е пътешествал богът на Слънцето, трябва да спазваш неговото време.

Усетих, че се задава обяснение, от което ще ми се пръсне главата. Бях готова да се примиря с блаженото неведение и да си продължа с издирването на Ра, но Картър, разбира се, не можеше да пропусне такъв случай.

— А какво ще стане, ако изостанем? — попита той.

Таурт провери още веднъж слънчевия часовник — стрелката бавно пъплеше по цифрата пет.

— Домовете са свързани с тяхното си нощно време. Можете да останете във всеки дом, докогато пожелаете, но можете да влезете или да излезете горе-долу само през часовете, на които те съответстват.

— Хм — разтърках аз слепоочия. — Сред лекарствата намира ли ви се нещо за глава?

— Не е чак толкова объркващо — възрази Картър колкото да ме дразни. — Като въртяща се врата е. Трябва да изчакаш за отвор, в който да скочиш.

— Общо взето, да — съгласи се Таурт. — За повечето Домове е предвидено и малко резервно време. Така например можете да си тръгнете от Четвърти дом почти когато искате. Има обаче и входове, през които можете да проникнете само в определеното време. В Първи дом можете да влезете само по залез. От Дванайсети дом можете да излезете само на зазоряване. А през портата на Осми дом, Дома на предизвикателствата… можете да минете само през осмия час.

— Дома на предизвикателствата ли? — повторих аз. — Още отсега настръхвам.

— О, нали Бес е с вас — погледна го замечтана Таурт. — Предизвикателствата едва ли ще ви затруднят.

Бес ме стрелна с уплашен поглед, все едно казваше: „Спаси ме!“.

— Но ако се забавите, портата ще се затвори още преди да сте стигнали там — продължи хипопотамката. — До утре вечер ще стоите заключени в Дуат.

— Но ако не спрем Апоп, утре вечер няма да съществува — казах аз. — Точно тази част я разбирам.

— Е, можеш ли да ни помогнеш? — попита Картър Таурт. — Къде е Ра?

Богинята пак започна да си играе с косата. Ръцете й бяха нещо средно между човешки и хипопотамски, с къси пухкави пръстчета и дебели нокти.

— Точно това е лошото, миличък — отвърна тя. — Не знам. Четвърти дом е огромен. Ра сигурно е тук някъде, но залите и вратите нямат чет. Имаме ужасно много пациенти.

— Нямате ли ги записани? — продължи с въпросите брат ми. — Например върху карта.

Таурт поклати тъжно глава.

— Правя всичко по силите си, но сме само ние с shabti и светлинките — прислугата… А има хиляди стари богове.

Изтръпнах. Едвам бях запомнила десетината главни бога, които бях срещала, а тя ми говореше за хиляди ! Само в това помещение преброих десет пациенти, шест коридора, водещи в различни посоки, две стълбища и три асансьора. Може би само така ми се струваше, но някои от коридорите се бяха появили вече след като бяхме влезли в стаята.

— Нима всички тези старци са богове?

Таурт кимна.

— Дори в дълбока древност повечето са били второстепенни божества. Магьосниците са сметнали, че не си струва да ги затварят. През вековете те гаснеха, самотни и забравени. Накрая се добраха до това място. Просто чакат.

— Да умрат ли? — попитах аз.

Таурт погледна някак отнесено.

— Де да знаех! Понякога изчезват, но не знам дали просто не са се загубили, докато са обикаляли по коридорите, дали не са си намерили нова стая, в която да се скрият, или просто са угаснали. Тъжната истина е, че всъщност е все едно. Имената им са били забравени от света горе. За какво ти е да живееш, ако никой вече не изрича името ти?