Рик Риърдън - Огненият престол

Тя погледна Бес, сякаш се опитваше да му каже нещо. Богът джудже побърза да се извърне.

— Това там е Мехит, нали? — Богът джудже посочи старата жена лъвица, която обикаляше на инвалидна количка. — Май има храм край Абидос. Второстепенна богиня на лъвовете. Винаги са я бъркали със Сехмет.

Когато Бес произнесе името „Сехмет“, лъвицата изръмжа немощно. След това продължи да се придвижва с инвалидната количка, като мърмореше:

— Мяу, мяу.

— Тъжна работа — заключи Таурт. — Дойде тук заедно със съпруга си Онурис. Навремето бяха семейство знаменитости, много романтично. Веднъж той отиде да я спасява чак в Нубия. Ожениха се. Всички си мислехме: щастлив завършек. Но Онурис изчезна. След това Мехит започна да изкуфява бързо. Сега по цял ден се разхожда безцелно с количката. Не си помни името, нищо че все я подсещаме какво е.

Спомних си за Хнум, когото бяхме срещнали на реката, и колко тъжен бе, задето не знае тайното си име. Погледнах грохналата богиня Мехит, която мяукаше, ръмжеше и се въртеше, без да помни някогашната си слава. Представих си да се грижа така за хиляда божества — възрастни граждани, които така и не се оправяха, но и не умираха.

— Как издържаш, Таурт? — ахнах изумена. — Защо работиш тук?

Притеснена, тя докосна касинката си.

— Дълго е за обясняване, миличка. И разполагаме с много малко време. Не съм била винаги тук. Навремето бях богиня пазителка. Разгонвах демоните, макар и не така добре, както Бес.

— Доста страшна си беше — вметна богът джудже.

Богинята хипопотамка въздъхна възхитена.

— Толкова мило от твоя страна. Закрилях и родилките.

— Защото си бременна ли? — попита Картър, кимайки към огромния й корем.

Таурт се постъписа.

— Не. Защо?

— Ами…

— И така! — прекъснах ги аз. — Обясняваше ни защо се грижиш за застаряващи богове.

Таурт провери слънчевия часовник, а аз с тревога забелязах колко бързо пълзи сянката към цифрата „шест“.

— Винаги ми е харесвало да помагам на хората, но на горната земя, хм… разбра се, че вече няма нужда от мен. — Постара се да не поглежда към бога джудже Бес, но той се изчерви още повече. — Все някой трябваше да се грижи за застаряващите богове — продължи хипопотамката. — Вероятно разбирам тъгата им. Разбирам какво е да чакаш цяла вечност…

Бес се изкашля в юмрук.

— Погледни колко е часът! Да, за Ра. Виждала ли си го, откакто работиш тук?

Таурт се позамисли.

— Възможно е. В една стая в югоизточното крило видях бог с глава на сокол, но беше, ох… преди цяла вечност. Помислих го за Немти, ала няма да се учудя, ако е бил и Ра. Обичаше понякога да се разхожда във вид на сокол.

— Накъде? — попитах умолително. — Ако се приближим, Книгата на Ра може и да ни насочи.

Таурт се извърна към Бес.

— Молиш ли ме, Бес? Наистина ли смяташ, че е важно, или го правиш просто защото ти е казала Баст?

— Не! Да! — изду той отчаян бузи. — В смисъл да, важно е. Да, моля те. Имам нужда от помощта ти.

Таурт извади факлата от най-близката поставка.

— В такъв случай насам.

Тръгнахме да обикаляме из коридорите на безкраен вълшебен старчески дом, водени от медицинска сестра хипопотамка с факла в ръка. Наистина, нощ като всички останали за семейство Кейн.

Минахме покрай толкова много стаи, че им изгубих края. Повечето врати бяха затворени, имаше обаче и отворени и по леглата зад тях се виждаха немощни стари богове, които гледаха втренчено трепкащата синя светлина на телевизорите или просто лежаха на тъмно и плачеха. След двайсетина-трийсет такива стаи престанах да гледам. Беше прекалено потискащо.

Държах Книгата на Ра с надеждата, че ще стане по-топла, щом се приближим до бога на Слънцето, но не извадихме такъв късмет. На всяко място, където коридорите се пресичаха, Таурт се двоумеше. Виждах, че и тя не е много сигурна накъде ни води.

След още няколко коридора нищо в свитъка не се промени и аз започнах да изпадам в треска. Картър явно го забеляза.

— Няма страшно — успокои ме той. — Ще го намерим.

Спомних си колко бързо се е движела стрелката на слънчевия часовник върху бюрото на медицинската сестра. И се сетих за Влад Меншиков. Щеше ми се да вярвам, че когато е цопнал в Огненото езеро, се е превърнал в паниран руснак, но едва ли можех да разчитам чак на такъв късмет. Ако още ни преследваше, едва ли беше далеч.

Завихме по поредния коридор и Таурт застина.

— О, майко мила!

Пред нас скачаше старица с жабешка глава — като казвам „скачаше“, имам предвид, че се вдигаше на три метра височина, квакваше няколко пъти, после се мяташе към стената и се закрепваше на нея колкото да се устреми към отсрещната стена. Тялото и крайниците й си приличаха на човешки, тя беше облечена в зелен болничен халат, но главата й бе изцяло като на земноводно: кафява, влажна, брадавичеста. Изпъкналите й очи се въртяха във всички посоки и от тревожното й квакане предположих, че се е загубила.