Рик Риърдън - Огненият престол

Ра май не забелязваше стола или той просто не го вълнуваше. Болничният му халат се беше превърнал в царска дреха със златна огърлица, самият той обаче пак имаше вид на съсухрен старец.

— Седни — покани го Сейди.

— Не искам пък — промърмори Ра.

— Почти цяло изречение — отбелязах аз. — Може би е добър знак?

— Зебри! — Ра грабна от Сейди гегата и закуцука по палубата с виковете: — Ухаааа! Ухаааа!

— Господарю Ра! — кресна Бес. — Внимавай!

Мина ми през ума да хвана бога на Слънцето, докато той не е паднал зад борда, но не знаех как ще го изтълкува екипажът. Точно тогава Ра реши вместо нас проблема. Блъсна се в мачтата и се свлече на палубата.

Всички се завтекохме към стария бог, той обаче явно беше само замаян. Заточи лиги и замърмори, докато го влачехме обратно към павилиона и го намествахме на престола. Беше си сложно, защото престолът беше нажежен сигурно до хиляда градуса, а аз не исках да се подпалвам (отново), Ра обаче явно не се притесняваше от горещината.

Отдръпнахме се и загледахме царя на боговете, който седеше сгърбен, похъркваше и държеше гегата така, сякаш е плюшено мече. Сложих върху коленете му и бойното млатило с надеждата, че точно то ще промени нещата — например ще му върне окончателно силата. Нямахме такъв късмет.

— Болни улулици — изпелтечи Ра.

— Вижте го — измърмори горчиво Сейди. — Славният Ра.

Подразнен, Бес я стрелна с поглед.

— Точно така, малката. Подигравай се. Ние, боговете, много обичаме обикновените простосмъртни да ни се присмиват.

Лицето на сестра ми омекна.

— Извинявай, Бес. Не исках да…

— Както и да е.

Той отиде с тежка стъпка на носа на лодката.

Сейди ме погледна умолително.

— Наистина не исках…

— Той просто не издържа на напрежението — успокоих я аз. — Като всички нас. Всичко ще бъде наред.

Сейди избърса сълзата, търкулнала се по бузата й.

— Скоро ще настъпи краят на света, ние сме хванати като в капан в Дуат, а ти смяташ, че всичко ще бъде наред, така ли?

— Ще видим татко. — Постарах се да го кажа, все едно съм убеден, макар да не беше така. „ Един пълководец никога не проявява отчаяние “. — Той ще ни помогне.

Плавахме из Огненото езеро, докато то се стесни и пламтящото течение отново се превърна във вода. Сиянието на езерото помръкна зад нас. Реката стана по-бърза и аз разбрах, че сме навлезли в Петия дом.

Замислих се за татко и дали той наистина ще успее да ни помогне. От няколко месеца, кой знае защо, мълчеше. Сигурно не би трябвало да се изненадвам, защото той сега бе властелин на Подземния свят. Там долу вероятно нямаше добро покритие за мобилния му. Въпреки това обаче се притесних при мисълта, че ще ме види в мига на най-големия ми провал.

Реката беше тъмна, затова пък огненият престол беше толкова ярък, че човек почти не можеше да го гледа. Лодката ни хвърляше по бреговете меко сияние.

От сумрака отстрани на реката изникнаха призрачни села. Към бреговете се завтекоха залутани души — да погледат как минаваме. След толкова хилядолетия мрак бяха изумени, че виждат бога на Слънцето. Мнозина се опитваха да извикат от радост, но устата им не издаваха никакви звуци. Други протягаха ръце към Ра. Усмихнати, те се къпеха в топлата му светлина. Силуетите им като че ли придобиха плът. Цветовете се завърнаха по лицата и дрехите им. Душите започнаха да се сливат с тъмнината, но аз продължих да си представям признателните им лица и протегнатите ръце.

От това, кой знае защо, ми стана по-добре. Ако не друго, поне им бяхме показали Слънцето за последен път, преди Хаосът да разруши света.

Запитах се дали Еймъс и приятелите ни са още живи, дали отбраняват Бруклинската къща от взвода на Влад Меншиков и чакат да се появим. Прииска ми се да видя Зия още веднъж — поне да й се извиня, че съм я подвел.

Прекосихме бързо Пети и Шести дом, въпреки че не бях сигурен колко точно време е минало. Видяхме още призрачни села, плажове от кости, цели пещери от кости, където крилатите ba кръжаха объркани, блъскаха се в стените и се трупаха около лодката на цели рояци — точно като мушици около лампа на веранда. Спуснахме се по страшни бързеи, макар и екипажът от бляскави светлинки да ги преодоля така, че да изглежда лесно. От реката на няколко пъти се показваха чудовища с вид на змейове, но Бес им кресваше: „Ауу!“, след което те заскимтяваха и се потапяха под водата. Ра проспа всичко — току похъркваше върху огнения си престол.

Накрая реката стана по-бавна и широка. Водата вече беше гладка като разтопен шоколад. Лодката на Слънцето навлезе в поредната пещера — таванът й беше от ослепителни сини кристали, които отразяваха светлината на Ра — създаваше се впечатлението, че истинското Слънце прекосява яркосиньо Небе. По брега растяха блатни растения и палми. Полегатите зелени хълмове по-нататък бяха осеяни с уютни бели къщи. Над нас прелетя ято гъски. Във въздуха се носеше ухание като на жасмин и току-що опечен хляб. Цялото ми тяло се отпусна, както се чувстваш след дълъг преход, когато се прибираш и най-после се свличаш върху леглото.