Рик Риърдън - Огненият престол

— Иару — оповести Бес. Сега вече не изглеждаше толкова кисел. Угрижените бръчки по лицето му се бяха заличили. — Задгробният живот на Египет. Седми дом. Вие сигурно ще го наречете Рай.

— Не че се оплаквам — каза Сейди. — Тук е много по-хубаво, отколкото в Слънчевите селения, и най-сетне Надушвам прилична храна. Но какво означава това, че сме мъртви ли?

Бес поклати глава.

— Това си е част от обичайния нощен маршрут на Ра: вие сигурно ще кажете, че е спирал тук, за да презареди батериите. Гостувал е малко на домакина си, хапвал е, пийвал е и си е почивал преди последния отрязък от пътуването, който е бил най-опасният.

— Какъв домакин? — попитах аз, въпреки че бях почти сигурен кого има предвид Бес.

Лодката зави към пристан, където стояха и ни чакаха един мъж и една жена. Татко беше в обичайния си кафяв костюм. Лъскавата му кожа беше със синкав оттенък. Мама беше в трепкаща призрачнобяла рокля, краката й не докосваха земята.

— Разбира се — каза Бес. — Това е Домът на Озирис.

— Сейди, Картър! — възкликна татко и ни притисна в обятията си, сякаш бяхме мънички деца, но и двамата не възразихме.

Почувствах го като човек от кръв и плът — приличаше толкова много на баща ни отпреди време, че трябваше да впрегна цялата си воля, за да не се разрева. Козята му брадичка беше старателно подравнена. Голата му глава лъщеше. Дори одеколонът му си миришеше както някога: едва доловимо на кехлибар.

Той ни отдалечи на една ръка разстояние, за да ни огледа с блеснали очи. Бях на път да повярвам, че си е обикновен простосмъртен, но се взрях по-внимателно и видях под външния му вид друг пласт, наподобяващ мътно изображение: мъж със синя кожа в бяла дреха и с корона на фараон. На врата му висеше амулетът djed , символ на Озирис.

— Татко — подхванах аз. — Ние се провалихме.

— Шшшт — спря ме той. — Не говори за тези неща. Сега е време за почивка и обновление.

Мама се усмихна.

— Следим как напредвате. И двамата проявихте смелост.

Да видя нея, ми беше още по-тежко и от това да видя татко. Не можех да я прегърна, защото тя не беше от плът, а когато ме докосна по лицето, изпитах чувството, че допирът й не е нищо друго освен топъл ветрец. Изглеждаше точно както я помнех — с руса коса, падаща свободно по раменете, със сини очи, изпълнени с живот, сега обаче тя беше само дух. Бялата й рокля сякаш бе изтъкана от мъгла. Погледнех ли право в нея, мама като че ли се разтваряше в светлината, струяща откъм лодката на Слънцето.

— Много се гордея с вас двамата — рече тя. — Елате, приготвили сме угощение.

Бях зашеметен, когато стъпихме на брега. Бес се нагърби със задължението да пренесе бога на Слънцето, който, след като си беше фраснал главата в мачтата и си бе подремнал, изглеждаше в добро настроение. Ра се усмихна с беззъба уста на всички и заяви:

— О, прекрасно. Угощение? Зебри?

Призрачната прислуга в древноегипетско облекло ни поведе към павилион на открито, отстрани на който имаше статуи в естествен ръст на богове. Минахме по мостче над ров, където беше пълно с крокодили албиноси, и покрай тях се сетих за Филип Македонски и какво се случва в Бруклинската къща.

После влязох в павилиона и зяпнах от учудване.

Дългата махагонова маса — някогашната ни маса от къщата в Лос Анджелис, беше отрупана с какво ли не. Видях рязката, която бях дялнал върху дървото с първото си сгъваемо ножче — единствения път, когато си спомням татко наистина да ми се е ядосал. Столовете бяха от неръждаема стомана и с кожена тапицерия, точно каквито ги помнех, и когато погледнах навън, всичко затрепка и се задвижи напред-назад: появяваха се ту тревистите хълмове и проблясващото синьо небе на задгробния живот, ту белите стени и огромните прозорци в старата ни къща.

— О! — ахна тихо Сейди.

Беше вперила очи в средата на масата. Сред големите чинии с пица, купите с поръсени със захар ягоди и какви ли не още вкуснотии се виждаше синьо-бяла сладоледена торта, съвсем същата като онази, която бяхме взривили на шестия рожден ден на сестра ми.

— Дано нямате нищо против — каза мама. — Помислих си — колко жалко, че така и не я опитахте. Честит рожден ден, Сейди.

— Заповядайте, седнете! — покани ни татко с разперени ръце. — Бес, стари ми друже, нали ще сложиш Ра на челно място?

Понечих да седна на стола най-далеч от Ра, защото не исках да ме олигави, докато дъвче, но мама ме спря:

— О, не там, скъпи. Седни до мен. Този стол е за… друг гост.

Изрече последните две думи така, сякаш оставяха горчив вкус в устата й.