Рик Риърдън - Сянката на змея

Най-ужасното в това пътуване ли? Дълбоко в себе си се изкушавах да се предам и да се оставя Хаосът да ме притегли. Защо да се съпротивлявам и занапред? Защо да не сложа край на болката и тревогите? Чудо голямо, че и Картър Кейн щял да се разтвори сред трилиони молекули!

Знаех, че тези мисли всъщност не са мои. В главата ми нашепваше гласът на Апоп, който ме примамваше, както преди. Насочих вниманието си към светещия бял обелиск: наш фар в бурята на Хаоса. Не знаех дали тази остра кула наистина е първата част от творението и как това предание се вписва в Големия взрив, в библейската история, че Бог е сътворил света за седем дни, и в другите неща, в които хората вярваха. Обелискът може би беше проявление на нещо по-голямо, на нещо, което умът ми не можеше да осмисли. При всички положения знаех, че той олицетворява Маат и че трябва да насоча вниманието си към него. Иначе съм загубен.

Стигнахме долния край на вълнолома. Каменливата твърда пътека под краката ми вдъхваше увереност, но Хаосът ме притегляше силно и от двете страни. Докато вървяхме предпазливо, си спомних, че съм виждал снимки на строители, изграждали навремето небостъргачи: те бяха стъпвали безстрашно, без всякакви предпазни колани, на скеле с височина към двеста метра.

И аз се чувствах сега така, само че не бях безстрашен. Ветровете ме блъскаха. Вълноломът беше с ширина три метра, на мен обаче пак ми се струваше, че ще взема да изгубя равновесие и да цамбурна във вълните. Стараех се да не гледам надолу. Онова, от което се състоеше Хаосът, се пенеше и се разбиваше в скалите. Миришеше на озон, на отработени автомобилни газове и на формалдехид, смесени заедно. Само изпаренията бяха достатъчни, за да изпадна в безсъзнание.

— Още съвсем малко — каза Сетне.

Очертанията му трепкаха неравномерно. Зелената демонска дегизировка на Зия ту припламваше, ту отново угасваше. Вдигнах ръка и видях как и моята обвивка проблясва на вятъра, сякаш всеки момент щеше да се стопи. Нямах нищо против да се отърва от стъписващо моравия си вид на кръстоска между тирбушон и шимпанзе, но се надявах вятърът да отнесе само илюзията, а не заедно с нея и кожата ми.

Накрая стигнахме при обелиска. По него бяха изсечени мънички йероглифи — хиляди, бели на бял фон, затова бе почти невъзможно да ги разчетеш. Зърнах имената на богове, заклинания, с които се призовава Маат, и някои вълшебни думи, толкова мощни, че чак ме заслепяваха. Морето на Хаоса се надигна около нас. Задухаше ли вятър, около Зия мъждукаше сияйният щит във вид на скарабей: магическата защитна обвивка на Хепри. Подозирах, че единствено тя ни предпазва от мигновена смърт.

— Сега какво? — попитах аз.

— Прочети заклинанието — подкани Сетне. — И ще видиш.

Зия ми връчи свитъка. Помъчих се да открия нужните редове, но не виждах добре. Йероглифите се сливаха на размазано петно. Трябваше да съм готов за такъв проблем. Дори когато не стоях на хвърлей от Морето на Хаоса, не бях добър в заклинанията. Жалко че Сейди не беше тук.

/_Да, Сейди, наистина го казах. Недей да се изумяваш толкова шумно._/

— Н-не… не мога да го прочета — признах си.

— Дай да ти помогна — предложи Зия и прокара пръст надолу по свитъка.

Намери йероглифите, които търсеше, и се свъси.

— Това е най-обикновена магия за призоваване. — Тя изгледа лошо Сетне. — Нали каза, че била сложна. Че сме щели да опрем до помощта ти. Как можеш да лъжеш, докато държиш Перото на истината?

— Не съм лъгал — възрази той. — За мен магията си е сложна. Аз съм призрак! Има магии — например за призоваване, които изобщо не мога да правя. И вие наистина се нуждаехте от помощта ми, за да намерите сянката. За да я откриете, се нуждаехте от „Книгата на Тот“, която не можете да разчетете без мен. Ако не бях аз, и досега да бяхте на реката при претърпелия корабокрушение параход.

Колкото и да ми е неприятно да си го призная, казах:

— Прав е.

— То оставаше да не съм прав — заяви Сетне. — Сега вече сте тук, останалото не е толкова страшно. Просто накарайте сянката да се покаже и после аз… вие де, ще я заловите.

Двамата със Зия се спогледахме притеснени. Предполагах, че и тя изпитва същото като мен. Сега, когато стоях на ръба на творението, с лице към безкрайното Море на Хаоса, последното, което исках, беше да правя магия, с която да призова част от душата на Апоп. Все едно да стрелям със сигнален пистолет и да заявя на всеослушание: „Ей, голяма гадна сянко! Ето ни! Ела да ни убиеш!“

Но не виждах да имаме голям избор.