Рик Риърдън - Сянката на змея

— Представям си. — Преглътнах, за да се опитам да махна горчивия вкус в устата си. — Значи тук ще се чувстваме не на мястото си, както демоните се чувстват в света на простосмъртните. Няма да можем да отидем никъде, без да ни видят, и на когото и да се изпречим на пътя, той ще поиска да ни убие.

— Да — съгласи се Зия. — И нямаме време.

Беше права. Не знаех колко точно е часът в света на простосмъртните, но ние се бяхме спуснали в Дуат в късния следобед. Слънцето сигурно вече се беше скрило зад хоризонта. Очакваше се Уолт да не доживее до залеза. Може би точно сега издъхваше, а клетата ми сестра… Не. Беше много мъчително да мисля за това.

Но утре по изгрев-слънце Апоп щеше да се въздигне. Разбунтувалите се магьосници щяха да нападнат Първи ном. Нямахме лукса да си се разхождаме по тези враждебно настроени земи и да се бием с всичко, изпречило се на пътя ни, докато намерим онова, което търсехме.

Изгледах лошо Сетне.

— Предполагам, можеш да ни заведеш при сянката.

Той кимна.

Извърнах се към Зия.

— Ако направи или каже нещо, което не ти харесва, го изгори.

— С удоволствие.

Заповядах на лентите да се развържат само при устата му.

— Мили Хор, приятелю! — започна да се вайка Сетне. — Защо ме овърза?

— Ами, чакай да помисля… може би защото се опита да ме убиеш.

— О, това ли било? — въздъхна той. — Виж какво, приятелю, ако смяташ да реагираш толкова бурно всеки път, когато се опитвам да те убия…

— Да реагира бурно ли? — възкликна Зия и измагьоса в ръката си нажежена до бяло огнена топка.

— Добре де, добре — рече Сетне. — Вижте какво, онзи капитан, демонът, така и така щеше да се обърне срещу вас. Аз само подпомогнах нещата. И за това си имаше причина! Трябваше да дойдем тук, в Демонската земя, нали така? Вашият капитан за нищо на света не би се съгласил да поеме по този курс, ако не смяташе, че може да ви убие. Това тук му е родината! Демоните не докарват тук простосмъртни — освен за закуска де.

Не биваше да забравям, че Сетне е изпечен лъжец. Каквото и да ми кажеше, това си бяха празни приказки. Впрегнах волята си, за да не му се хвана на думите, но пак беше трудно да не ги сметна за разумни.

— Значи си щял да оставиш Окървавената секира да ме убие — казах аз, — но от благородни подбуди.

— О, знаех, че ще му надвиеш — заяви Сетне.

Зия вдигна свитъка.

— И заради това ли побягна с „Книгата на Тот“?

— Как така съм побягнал? Просто смятах да поразузная! Исках да намеря сянката, за да ви заведа при нея! Но това не е важно. Ако ме пуснете, пак мога да ви отведа при сянката на Апоп, и то без да ви видят.

— Как? — попита Зия.

Сетне изсумтя възмутено.

— Аз, кукло, правя магии още откакто предците ти са били пеленачета. Наистина не мога да правя всички заклинания на простосмъртните, които ми се иска… — Той погледна натъжен „Книгата на Тот“. — Подбрал съм някои неща, които са по силите единствено на призраците. Развържете ме и ще ви покажа.

Аз погледнах Зия. Долових, че си мисли същото като мен: ужасна идея, но не разполагахме с по-добра.

— Направо не мога да повярвам, че наистина го мислим за възможно — промърмори тя.

Сетне се ухили.

— Ей, умнички сте ми. Това е най-доброто, което можете да направите. Пък и искам да успеете! Както вече казах, не искам Апоп да ме унищожи. Няма да съжалявате.

— Почти сигурен съм в обратното — заявих аз, после щракнах с пръсти и Лентите на Хатор се размотаха.

Блестящият план на Сетне ли? Той ни превърна в демони.

Е, да… само привидно: приличахме на демони, но това бе най-добрата магия за зрителна измама, която бях виждал.

Зия само ме погледна и прихна. Не си виждах лицето, но тя ми обясни, че сега съм имал за глава тежък тирбушон. Все пак забелязах, че кожата ми е цикламена на цвят и че съм с космати криви крака като на шимпанзе.

Не винях Зия, задето се е засмяла, но и тя не изглеждаше по-добре. Беше се преобразила в едра мускулеста демонка с яркозелена кожа, рокля на ивици като на зебра и глава на пираня.

— Отлично — заяви Сетне. — Сега ще се впишете в пейзажа.

— Ами ти? — попитах аз.

Той разпери ръце. Пак беше по дънки, бели маратонки и черно сако. Диамантените пръстени по малките му пръсти и златният ланец с ankh проблясваха в светлината на огнената лава. Единствената разлика бе, че върху червената му тениска сега пишеше: МАХАЙТЕ СЕ, ДЕМОНИ!

— Няма как, приятелче, да направиш съвършенството още по-съвършено. Пък и това облекло върши работа — на демоните дори няма да им мигне окото, ако приемем, че изобщо имат очи де. Хайде, елате!