Рик Риърдън - Сянката на змея

— Тук беше майка ми — казах аз.

Зия явно ме разбра. Хвана ме за ръката.

— Може да е друга скала. Местността се променя непрекъснато.

Някак си знаех, че е същото място. Имах чувството, че Апоп го е оставил непокътнато колкото да ме дразни.

Сетне започна да си играе с пръстените по малките си пръсти.

— Сянката на Змея, приятелю, се храни с духове. Никой не оцелява дълго. Ако майка ти е била тук…

— Тя беше силна — настоях аз. — Магьосница като теб. Щом ти успяваш да устоиш, значи го е направила и тя.

Той се поколеба. После сви рамене.

— Разбира се, приятелю. Вече сме близо. Дайте да вървим нататък.

Не след дълго чух в далечината тътен. Хоризонтът бе озарен от червена светлина. Сега, изглежда, се движехме по-бързо, сякаш се бяхме качили на ескалатор.

След като прехвърлихме билото на един хълм, видях накъде сме се запътили.

— Готово — оповести Сетне. — Морето на Хаоса.

Пред нас се беше разпрострял океан от мъгла, огън или вода — беше невъзможно да определя. Сивкавочервеното вещество кипеше, бълбукаше и изпускаше дим — надигаше се точно като стомаха ми. Беше се ширнало докъдето поглед стига и нещо ми подсказваше, че няма край.

На брега на океана имаше не плаж, а нещо като преобърнат водопад. В морето се изливаше твърда почва, която после изчезваше. От хълма, вдясно от нас, с грохот се търкулна камък с размерите на къща, който се плъзна по брега и се скри в прибоя. Над главите ни току прелитаха огромни късове пръст, дървета, сгради, които, докоснеха ли океана, направо се изпаряваха. Дори демоните не бяха в безопасност. Няколко от крилатите се заблудиха и се озоваха на плажа, а когато разбраха, че са се приближили твърде много, вече беше късно, и изчезнаха с писъци във водовъртежа на супата от мъгла.

Той притегляше и нас. Сега, вместо да вървя напред, инстинктивно се дърпах назад, само и само да се задържа на едно място. Притеснявах се, че ако се приближим още малко, вече няма да съм в състояние да спра.

Вдъхваше ми надежда само едно. На няколкостотин метра северно от нас във вълните се беше врязала една-единствена ивица суша, която приличаше на вълнолом. В далечния й край се издигаше бял обелиск като паметника на Вашингтон. Върхът му бе озарен от светлина. Имах чувството, че е древен, по-стар дори от боговете. Колкото и красив да беше, неволно си спомних Иглата на Клеопатра на бреговете на река Темза, където бе загинала майка ми.

— Не можем да отидем там, долу — казах.

Сетне се засмя.

— В Морето на Хаоса ли? Всички сме дошли от него, приятелю. Не си ли чувал как е възникнал Египет?

— Издигнал се е от морето — каза почти като в унес Зия. — От Хаоса се е родил Маат, първата земна твърд, сътворена от разрухата.

— Да — потвърди Сетне. — Двете велики сили във вселената. Ето ги пред нас.

— Този обелиск какво е… първата земна твърд ли? — полюбопитствах аз.

— Не знам — отвърна Сетне. — Не съм бил там. Но със сигурност олицетворява Маат. Всичко останало е мощта на Апоп, който вечно се домогва да разкъса със зъби творението, вечно поглъща и разрушава. Я ми кажи коя сила е по-могъща.

Опитах се да преглътна.

— Къде е сянката на Апоп?

Сетне прихна.

— О, тук е. Но за да я видиш, да я уловиш, трябва да направиш магията ей оттам, от края на вълнолома.

— Никога няма да стигнем до там — възрази Зия. — Една погрешна стъпка, и…

— Ама разбира се — съгласи се развеселен Сетне. — Ще бъде забавно!

Чуйте от мен един безплатен съвет: не вървете към Хаоса.

С всяка стъпка имах чувството, че ме теглят към черна дупка. Покрай нас прелитаха дървета, огромни камъни и демони, всмуквани в океана, а през червеникавосивата мъгла проблясваха светкавици. Земята под краката ни се пукаше и парчета от нея хлътваха и хлътваха в приливната вълна.

В едната ръка стисках гегата и млатилото, а с другата държах Зия за дланта. Сетне свистеше и се носеше до нас. Правеше се на голям непукист, но от това, че цветовете му бяха помръкнали и намазаната му с помада коса сочеше като опашка на комета към океана, се досетих, че той едва се задържа на земята.

Веднъж изгубих равновесие. За малко да падна в прибоя, но Зия ме издърпа назад. След няколко крачки сякаш от дън земя се изстреля демон с глава като на риба, който се блъсна в мен. Вкопчи се в крака ми в отчаян опит да се изплъзне и да не бъде всмукан. Още преди да съм решил дали да му помогна, той се изпусна и изчезна в морето.