Рик Риърдън - Сянката на змея

Очите на Зия припламнаха в оранжево. Ивиците плат, с които тя беше омотана, започнаха да пушат, но останаха все така здраво пристегнати. Огънят й угасна и тя се свлече върху скалите.

Сетне се засмя.

— Добър опит, кукло. Вие двамата стойте мирни. Ако оцелеете при големия земетръс, ще се върна да ви взема. Защо да не ми станете шутове или нещо от този род? С вас е весело! Но засега се опасявам, че приключихме тук. От небето няма да падне чудо, което да ви спаси.

Във въздуха, точно над главата на призрака, изникна правоъгълник мрак. От него падна Сейди.

Не мога да не й го призная на сестра ми: умее да уцелва момента и не си губи времето. Блъсна се в призрака и го запрати напред така, че той се просна на земята. После забеляза, че лежим, опаковани като подаръци, за нищо време схвана каква е работата и се извърна към Сетне.

— Tas! — кресна.

— Нееее!

Той беше омотан в розови ленти така, че заприлича на спагети, забучени на вилица.

Сейди се изправи и се отдръпна от него. Очите й бяха подпухнали, сякаш е плакала. Дрехите й бяха целите в засъхнала кал и листа.

Уолт не беше с нея. Сърцето ми се сви. Бях едва ли не доволен, че устата ми е покрита, защото нямаше да знам какво да кажа.

Сейди огледа всичко наоколо: Морето на Хаоса, гърчещата се сянка на Змея, белия обелиск. Долових, че чувства как Хаосът я притегля. Стъпи здраво на земята и се наклони в посока, обратна на морето, сякаш бе първа в редица от хора, които дърпат въже. Познавах я достатъчно добре, за да разбера, че се мобилизира и изтиква навътре чувствата и скръбта — да не й пречат.

— Здрасти, драги ми братко — каза с разтреперан глас. — Имаш ли нужда от малко помощ?

Успя да махне дегизировката ни. Изненада се, щом видя, че държа гегата и млатилото на Ра.

— Как изобщо?…

Зия й обясни набързо какво се е разиграло: от битката с грамадния хипопотам до последните предателства на Сетне.

— Всичко това — изуми се Сейди, — и толкова ли се налагаше да забъркваш и брат ми? Клетата ти. Как изобщо ще оцелеем тук? Мощта на Хаоса… — Сейди се взря в скарабея, окачен на врата й. — О, колко съм тъпа. Нищо чудно че Таурт те гледаше толкова странно. Ти направляваш силата на Ра.

— Ра избра мен — обясни Зия. — Аз не съм го искала.

Сестра ми притихна, което не беше в стила й.

— Сейди — казах аз възможно най-внимателно, — какво стана с Уолт?

Очите й преливаха от болка и на мен ми идеше да се извиня дори че съм попитал. Не бях я виждал такава от… от времето, когато загина мама и тя бе съвсем малка.

— Няма да дойде — отговори сестра ми. — Той… той си отиде.

— Ужасно съжалявам, Сейди — рекох й. — А ти?…

— Аз съм добре — тросна се тя.

Превод: „Съвсем определено не съм добре, но ако попиташ още веднъж, ще ти запуша устата с восък“.

— Трябва да побързаме — заяви в заключение, като се постара да го каже спокойно. — Знам как да уловя сянката. Само ми дай фигурката.

За миг ме обзе паника. Дали фигурката на Апоп, която Уолт беше направил, още беше у мен? Щеше да бъде много тъпо да съм бил толкова път и да съм я забравил.

За щастие, тя още си беше на дъното на раницата.

Подадох я на Сейди, която се взря в старателно изработената навита червена змия и в йероглифите за привързване около името „Апоп“. Представих си, че мисли за Уолт и всички усилия, които той е вложил, за да изработи фигурката.

Сейди приклекна в края на вълнолома, където основата на обелиска се сливаше със сянката.

— Сейди — казах аз.

Тя застина.

— Да?

Имах чувството, че устата ми е пълна с лепило. Идеше ми да й кажа да зареже всичко.

Докато гледах сестра си при обелиска и огромната сянка, нагънала се към хоризонта… изведнъж разбрах, че нещо ще се обърка. Че сянката ще нападне. И магията ще се върне като рикошет при нас.

Сейди ми приличаше много на мама. Не можех да се отърся от впечатлението, че повтаряме историята. Родителите ни вече се бяха опитвали веднъж при Иглата на Клеопатра да задържат Апоп и мама беше загинала. Години наред бях гледал как татко се мъчи от угризения на съвестта. Ако сега седях със скръстени ръце, а Сейди пострадаше…

Зия ме хвана за ръката. Пръстите й трепереха, но аз бях признателен, че е тук.

— Ще подейства — обеща тя.

Сейди издуха кичура коса, паднал върху лицето й.

— Слушай приятелката си, Картър. И престани да ме разсейваш.

Говореше отчаяно, но от очите й не личеше да е раздразнена. Сейди разбираше притесненията ми точно толкова ясно, както знаеше тайното ми име. Просто беше уплашена не по-малко от мен, но по нейния си досаден начин се опитваше да ме успокои.