Рик Риърдън - Сянката на змея

Бес се смръщи.

— Сетне, а? Как само го мразя този мазник! Заловихте ли сянката на Змея?

— Да — потвърдих аз. — Но „Книгата на Тот“ е у Сетне.

— Не можете ли да направите магията за изтребление без нея? — попита Бес.

Ние със Сейди се спогледахме.

— Да — казахме в един глас.

— В такъв случай ще се тревожим за Сетне по-късно — заяви Бес. — Не разполагаме с много време!

Ако трябва да пътувате из Демонската земя, според мен е най-добре да го направите с лимузина. За съжаление, новият автомобил на Бес не беше по-чист от мерцедеса, който миналата пролет бяхме оставили на дъното на Средиземно море. Запитах се дали той не си ги поръчва в завода направо със старите кутийки от китайска храна, стъпканите списания и мръсното бельо.

Сейди се настани отпред. Ние със Зия се качихме отзад. Бес натисна газта и започна да играе на „Да бутнем демона“.

— Пет точки, ако успееш да удариш ей онзи там със сатъра вместо глава — изписка Сейди.

Бум! Демонът със сатър вместо глава отхвърча върху капака.

Сейди изръкопляска.

— Десет точки, ако бутнеш едновременно ей онези водни кончета там.

Бум, бум! В предното стъкло се блъснаха две много големи насекоми.

Сейди и Бес се смееха като ненормални. Аз пък бях погълнат от това да крещя:

— Пукнатина! Внимавай! Пламтящ гейзер! Наляво!

Наречете ме сухар. Живееше ми се. Сграбчих Зия за ръката и я стиснах с все сила.

Когато наближихме сърцето на битката, видях, че боговете изтласкват демоните. Имах чувството, че всички в пенсионерското селище за богове „Слънчевите селения“ са стоварили старческия си гняв върху силите на мрака. Тяхна предводителка беше богинята хипопотамка Таурт. Тя носеше престилка на медицинска сестра и високи токове и размахваше в едната ръка запалена факла, а в другата — спринцовка. Фрасна по главата един от демоните, после би на друг инжекция в задните части и той на мига изпадна в несвяст.

Двама старци по препаски куцукаха и мятаха в небето огнени кълбета, с които подпалваха летящите демони. Един от дядковците не спираше да крещи ей така, без причина:

— Пудингът ми!

Богинята жаба Хекет подскачаше по бойното поле и поваляше с език чудовищата. Явно си падаше най-вече по демони с глави на насекоми. На няколко метра престарялата богиня котка Мехит покосяваше демоните с бастуна си, съскаше и крещеше:

— Мяу!

— Дали да не им помогнем? — попита Зия.

Бес се подсмихна.

— Не им трябва помощ. Не са се забавлявали така от векове. Отново имат цел в живота! Ще прикриват отстъплението ни, докато ви отведа на реката.

— Но ние вече нямаме кораб — възразих аз.

Бес вдигна рунтава вежда.

— Сигурен ли си? — Намали скоростта на мерцедеса и смъкна прозореца. — Ей, сладурче! Добре ли си там?

Таурт се обърна и го озари с грамадна хипопотамска усмивка.

— Добре сме, сладкишче. Успех!

— Връщам се ей сега — обеща той.

Прати й въздушна целувка и на мен ми се стори, че Таурт ще вземе да припадне от щастие.

Мерцедесът се понесе нататък.

— Сладкишче ли? — повторих аз.

— Ей, малкият — изръмжа Бес, — аз бъркам ли ти се в личния живот?

Не ми стискаше да погледна Зия, но тя ме хвана за ръката. Сейди не каза нищо. Може би си мислеше за Уолт.

Мерцедесът прескочи последната огнена бездна и спря рязко на плажа с костите.

Посочих претърпялата корабокрушение „Египетска царица“.

— Видя ли сега? Няма кораб.

— О, така ли? — попита Бес. — А това там какво е?

Нагоре по течението на реката грееше ослепителна светлина. Зия си пое рязко въздух.

— Ра — каза тя. — Задава се лодката на Слънцето.

Когато светлината се приближи, видях, че Зия е права. Проблясваше златистобяло платно. По палубата на плавателния съд се стрелкаха светещи клъбца. На носа стоеше богът крокодил Собек, който разгонваше с голям прът случайно приближилите се речни чудовища. А на величествения престол в средата на шлепа на слънцето се беше разположил старият бог Ра.

— Ехооооо! — провикна се той през реката. — Имаме курабийкииии!

Сейди целуна Бес по бузата.

— Неотразим си!

— Ей, ти — промърмори джуджето. — Заради теб Таурт ще почне да ревнува. Просто се случи така, че се озовахме тук в подходящ момент. Щяхме да ударим на камък, ако бяхме изпуснали лодката на Слънцето.

При тази мисъл ме побиха тръпки.

Хилядолетия наред Ра следваше този цикъл: по залез-слънце влизаше с лодката си в Дуат и плаваше по Реката на нощта, докато по изгрев-слънце не се озовеше отново в света на простосмъртните. Но пътуването беше еднопосочно и корабчето спазваше строго разписание. След като Ра прекосеше отделните Домове на нощта, портите им се затваряха до следващата сутрин, затова простосмъртни пътешественици като нас лесно можеха да заседнат. Ние със Сейди вече го бяхме изживявали и не беше никак забавно.