Рик Риърдън - Сянката на змея

Лодката на Слънцето се понесе към брега и Бес ни се усмихна криво.

— Наистина, деца. Останах с впечатлението, че положението горе, в света на простосмъртните, няма да е от най-розовите.

Това бе първото неизненадващо нещо, което чувах този ден.

Светещите клъбца спуснаха мостика и ние се качихме на кораба — вероятно за последния изгрев в историята.

Беше ми мъчно, че напускаме Демонската земя.

/_Да, Картър, говоря съвсем сериозно._/

В края на краищата пътуването ми там си беше доста успешно. Бях спасила Зия и брат си от онзи ужасен призрак — Сетне. Бях заловила сянката на Змея. Бях видяла с очите си настъплението на Старческата бригада в цялата й слава и най-вече се бях събрала отново с Бес. Защо да нямам нежни спомени от това място? Някой ден дори мога да дойда на почивка тук и да си взема бунгало на плажа при Морето на Хаоса. Защо пък не?

Кипящата дейност ме отклони и от по-неприятните мисли. Но след като излязохме на речния бряг и аз разполагах с няколко мига, за да си поема дъх, започнах да си спомням как съм усвоила магията, с която да спася сянката на Бес. Въодушевлението ми се превърна в отчаяние.

Уолт… о, Уолт. Какво беше направил той?

Помнех колко безжизнен и студен беше, докато го крепях на ръце сред кирпичените развалини. После най-неочаквано беше отворил очи и беше ахнал.

— Погледни — беше ми казал.

Бях видяла на повърхността Уолт, какъвто го познавах открай време. Но вече в Дуат… момчето бог Анубис потрепери — поддържаше с призрачносивата си аура живота на Уолт.

— Пак съм аз — бяха казали в един глас двамата. Аз настръхнах. — Ще се срещнем по изгрев-слънце в Първи ном — обещаха ми те, — стига да си сигурна, че не ме мразиш.

Дали го мразех? По-точно, дали ги мразех? Богове на Египет, вече дори не знаех как да го наричам. Със сигурност не бях наясно какво чувствам и дали искам да го виждам отново.

Постарах се да загърбя тези мисли. Трябваше да разгромим Апоп. Бяхме заловили сянката му, ала и досега нямаше гаранции, че ще успеем да направим магията. Съмнявах се Апоп да седи със скръстени ръце, докато ние се опитваме да го заличим от лицето на вселената. И бе напълно възможно за унищожението му да е необходима магия, по-силна от тази, която владеехме ние с Картър, взети заедно. Ако изгоряхме, дилемата ми с Уолт едва ли вече щеше да бъде проблем.

Въпреки това не можех да спра да мисля за него (тях), за това как топлите им кафяви очи са се сливали толкова съвършено и колко естествена е изглеждала усмивката на Анубис върху лицето на Уолт.

Ох! Това не ми помагаше особено.

Ние с Картър, Зия и Бес се качихме на шлепа на слънцето. Изпитах неописуемо облекчение, че любимото ми джудже ще ни придружава в решителната битка. Точно сега имах нужда в живота ми да присъства надеждно грозен бог.

Някогашният ни враг Собек ме изгледа от носа на лодката с крокодилска усмивка — подозирах, че друга няма.

— И така, малките Кейн се завръщат.

— И така — не му останах длъжна аз, — богът крокодил иска да си наточи зъбите.

Собек отметна люспеста зелена глава и се изсмя.

— Добре казано, момиче! Имаш желязо в костите си.

Това, предполагам, бе замислено като комплимент.

Предпочетох да се ухиля презрително и да обърна гръб на Собек.

Той уважаваше силата. При първата ни среща беше потопил Картър в Рио Гранде, а мен ме беше метнал през границата между Тексас и Мексико. Оттогава не се бяхме сприятелили особено. Бях подочула, че Собек е склонил да застане на наша страна само защото Хор и Изида са го заплашили да му нанесат изключително тежки телесни повреди. Това не говореше в полза на верността му.

Около нас закръжиха светещите клъбца на екипажа, които затананикаха в ума ми радостния възглас: „Сейди. Сейди. Сейди.“ Навремето и те искаха да ме убият, но откакто вдигнах от сън стария им господар Ра, се държаха доста приятелски.

— Да, здравейте, момчета — промърморих аз. — Радвам се да ви видя. Извинявайте.

Отидох след Картър и Зия при огнения престол. Ра ни се ухили беззъбо. Пак си беше стар и сбръчкан, но в очите му имаше промяна. Преди Ра гледаше така, сякаш не ме вижда и съм част от пейзажа. Сега направо се вторачи в лицето ми.

Държеше чиния с макарони и шоколадови бисквити, които се бяха поразтопили от жегата на престола.

— Курабийки? Ухааа!

— Хм, благодаря — каза Картър и си взе един макарон.

Аз, естествено, предпочетох шоколада. Откакто си бях тръгнала от двореца на татко, не бях яла като хората.