Рик Риърдън - Сянката на змея

— Мога ли да продължа? — попита ме.

— Успех — отвърнах някак си аз.

Сейди кимна.

Докосна с фигурката сянката и започна да напява.

Страхувах се, че фигурката може да се разтвори във вълните на Хаоса и, още по-лошо, да дръпне в тях и Сейди. Вместо това сянката на Змея се замята. Започна да се свива малко по малко, да се гърчи и да трака със зъби, сякаш я бяха ударили с остен. Фигурката погълна мрака. Не след дълго сянката бе изчезнала напълно, а статуетката беше черна като нощта. Сейди изрече над фигурката просто заклинание за привързване:

— Hi-nehm .

От морето се изтръгна продължителен съсък — почти като облекчена въздишка — и звукът отекна над хълмовете. Разбушувалите се вълни станаха по-светлочервени, сякаш мътилката в тях е била отнесена. Хаосът започна да дърпа малко по-леко.

Сейди се изправи.

— Така. Готово.

Взрях се в сестра си. Понякога тя се заяждаше, че накрая ще вземе да ме настигне като възраст и така ще стане по-голяма от мен. Сега, докато я гледах, бях на път да й повярвам: очите й блестяха решително и тя говореше уверено.

— Беше изумително — казах й. — Откъде знаеш заклинанието?

Сейди се свъси.

Отговорът беше, разбира се, повече от очевиден: тя беше наблюдавала как Уолт прави същата магия на сянката на Бес… преди онова, което му се е случило.

— Магията за изтребление ще бъде лесна — заяви сестра ми. — Трябва да стоим с лице към Апоп, но иначе е същата като онази, която сме упражнявали.

Зия побутна с крак Сетне.

— Още нещо, за което този негодник ни е излъгал. Какво да правим с него? Както личи, трябва да извадим „Книгата на Тот“ от ивиците плат, с които е пристегнат, но след това дали да не го бутнем във водата?

— МММ! — започна да негодува той.

Ние със Сейди се спогледахме. Споразумяхме се негласно, че колкото и гаден да е Сетне, не можем да го оставим да се разтвори. През последните дни може би се бяхме нагледали на ужасии и не искахме да ставаме свидетели на още. Или вероятно осъзнавахме, че не ние, а Озирис трябва да реши какво ще бъде наказанието на Сетне, още повече че бяхме обещали да върнем призрака в Залата на Съдилището.

Все пак стояхме до обелиска на Маат, заобиколени от Морето на Хаоса, и може би и двамата си давахме сметка, че се различаваме от Апоп именно по това, че ще се въздържим от отмъщение. Правилата си имаха своето място. Точно те ни помагаха да не се разпаднем.

— Тегли го — каза Сейди. — Призрак е. Едва ли е чак толкова тежък.

Сграбчих го за краката и тръгнахме да се връщаме по вълнолома. Главата на Сетне подскачаше по скалите, но това не ме вълнуваше особено. Трябваше да впрегна цялото си внимание, за да продължавам да крача. Оказа се, че да се отдалечим от Морето на Хаоса, е още по-трудно, отколкото да вървим към него.

Когато стигнахме на плажа, бях изтощен. Дрехите ми бяха подгизнали от пот. Тръгнахме с усилие по пясъка и накрая се качихме на билото на хълма.

— О…

Изрекох няколко думи, които определено не бяха вълшебни.

В издълбаното от кратери поле долу се бяха събрали демони: бяха стотици на брой и всички вървяха към нас. Както бе предположил и Сетне, сянката беше пратила зов за помощ до силите на Апоп и демоните бяха откликнали. Бяхме притиснати между Морето на Хаоса и враждебно настроена войска.

На това място вече се питах: „Защо точно аз?“.

Единственото, което исках, бе да проникна в най-опасната част на Дуат, да открадна сянката на първия Властелин на Хаоса и да спася света. Много ли беше?

Демоните бяха на около две футболни игрища разстояние от нас и бързо се приближаваха. По моя преценка бяха към триста-четиристотин и на полето прииждаха други. Още по-близо бяха няколко десетки крилати демона, които кръжаха все по-ниско. Можехме да противопоставим на тази войска двама души от семейство Кейн, Зия и един увит като подарък призрак. Съотношението на силите не ми харесваше.

— Сейди, можеш ли да направиш вход на повърхността? — попитах аз.

Тя затвори очи и се съсредоточи. Поклати глава.

— Няма сигнал от Изида. Може би сме много близо до Морето на Хаоса.

Стреснах се от тази мисъл. Помъчих се да призова аватара на Хор. Не се случи нищо. Сигурно трябваше да се досетя, че ще бъде трудно да насоча силите му тук, долу, особено пък след като на кораба му бях поискал оръжие и най-доброто, което той успя да ми предложи, бе щраусово перо.

— Зия! — повиках я аз. — Силите, които си взела от Хепри, още действат. Не можеш ли да ни измъкнеш оттук?