Рик Риърдън - Сянката на змея

Честта се падна на Зия. Заклинанието беше лесно, от рода на онези, с които магьосниците призовават shabti или вълшебен парцал за прах, или най-различни други второстепенни твари в Дуат.

След като Зия приключи, Морето на Хаоса се разтресе във всички посоки, сякаш тя беше пуснала вътре огромен камък. Нагъна се и плажът, после и хълмовете.

— Хм… какво беше това? — попитах аз.

— Знак за беда — обясни Сетне. — Предполагам, че сянката току-що е повикала силите на Хаоса — да я защитят.

— Страхотно — рекох. — В такъв случай не е зле да побързаме. Къде е?… О!…

Sheut на Апоп беше толкова голяма, че трябваше да мине известно време, докато разбера какво гледам. Целият обелиск като че ли хвърляше през морето сянка, тя обаче стана по-тъмна и аз проумях, че това не са очертанията на обелиска. Сянката се загъна по повърхността на водата като тялото на грамаден змей. Ставаше все по-голяма и накрая главата на Змея — аха — и да достигне хоризонта. Заблъска по морето, замърда език, започна да хапе напосоки.

Ръцете ми се разтрепериха. Повдигна ми се, сякаш току-що бях изгълтал чаша Хаосова вода. Сянката на Змея беше толкова грамадна и излъчваше такава мощ, че не виждах как изобщо е възможно да я заловим. Какво изобщо си бях въобразявал?

Само едно ме спираше да изпадна в пълна паника.

Змеят не бе съвсем свободен. Опашката му явно бе прикрепена за обелиска, сякаш някой я беше забил с клин, за да не избяга.

За миг почувствах мислите на Змея и се притесних. Видях нещата през очите на Апоп. Той беше хванат от белия обелиск и се гърчеше от болка. Мразеше света на простосмъртните и на боговете, който го беше приковал и бе ограничил свободата му. Апоп ненавиждаше творението, както аз бих могъл да ненавиждам ръждив пирон, който е забит в ходилото ми и ми пречи да ходя.

Единственото, което Апоп искаше, бе да угаси ослепителната светлина на обелиска. Искаше да унищожи земята, за да може да се върне в мрака и да си плува за вечни времена в неограничените пространства на Хаоса. Трябваше да впрегна цялата си воля, за да не ми домъчнее за клетия малък Змей, който се подготвяше да унищожи света и да погълне слънцето.

— И така — подхванах прегракнало, — намерихме сянката. Какво правим сега с нея?

Сетне се подсмихна.

— О, от тук нататък мога да поема нещата в свои ръце. Вие, хора, се справихте страхотно. Tas!

Ако не бях разсеян, сигурно щях да видя какво се задава, но аз не го забелязах. Демонската ми обвивка се превърна изневиделица в плътни ивици ленен плат, с каквито повиват мумиите, и те първо покриха устата ми, а после с ослепителна бързина се омотаха около тялото ми. Залитнах и паднах, бях пристегнат целият без очите. Зия се свлече върху скалите до мен, и тя като в пашкул. Опитах се да дишам, но все едно си поемах въздух през възглавница.

Сетне се надвеси над Зия. Издърпа внимателно изпод ивиците плат около нея „Книгата на Тот“ и я пъхна под мишницата си. После ми се усмихна.

— Ех, Картър, Картър — поклати той глава, сякаш бе леко разочарован. — Симпатичен си ми, приятелю. Наистина. Но си прекалено доверчив. След оная история на речния кораб да ми разрешиш да ви правя заклинание за прикритие? Бива ли такова нещо? Колко му е да превърна прикритието в усмирителна риза!

— Ммм! — измучах аз.

— Какво, какво? — сложи той ръка около ухото си. — Трудно е да говориш, докато си целият овързан, а? Виж, не е нищо лично. Самият аз не можех да направя магията за призоваване, иначе да съм свършил тази работа преди цяла вечност. Трябвахте ми вие двамата! Е… всъщност един от вас. Реших по пътя да убия единия, за да озаптя по-лесно другия. И през ум не ми е минавало, че и на двамата ще ви се размине толкова дълго. Възхитен съм!

Загърчих се и за малко да цопна във водата. Кой знае защо, Сетне ме издърпа на сигурно.

— Я по-кротко — скара ми се. — Не виждам смисъл сам да се убиваш, приятелю. Планът ти не е опропастен. Аз просто ще го променя. Ще хвана в капан сянката. Това го мога и сам. Но вместо да правя магия за изтребление на Апоп, ще го изнудвам, разбра ли сега? Той ще унищожи само каквото му разреша. После ще се оттегли в Хаоса, не го ли стори, сянката му ще бъде стъпкана и тогава вече: чао, голям Змею!

— Ммм — започнах пак да роптая, но ми беше все по-трудно да дишам.

— Да, да — въздъхна Сетне. — На това място казваш: „Ти, Сетне, си луд! Никога няма да ти се размине!“ Но там е работата, че ще ми се размине. Хилядолетия наред ми се разминава за какви ли не невъзможни неща. Сигурен съм, че все ще се споразумеем със Змея. О, да, ще го оставя да убие Ра и другите богове. Чудо голямо! Ще го оставя да разруши Дома на живота. Със сигурност ще го оставя да събори Египет и всички проклети статуи на баща ми Рамзес. Искам този тъпанар да бъде заличен от лицето на земята. Но целият свят на простосмъртните? Не бери грижа за това, приятелю. Ще пощадя по-голямата част. Все пак трябва да остане нещо, което да владея, нали така?