Рик Риърдън - Сянката на змея

Той се понесе навътре в сушата, без да изчаква и да проверява дали сме тръгнали след него.

От време на време поглеждаше в „Книгата на Тот“ — за указания. Обясни, че ще бъде невъзможно да открием в тази променяща се местност сянката, ако не се допитваме до книгата, която служеше за нещо средно между компас, туристически пътеводител и разписание като във „Фармърс Алманак“ 13 13 Американско периодично издание, което излиза от 1818 г. и съдържа сведения за времето и препоръки за градинарите, фермерите и рибарите. — Б.пр. .

Обеща да стигнем бързо, но на мен пътуването ми се стори доста дълго. Не бях сигурен, че няма да полудея, ако постоя още малко в Демонската земя. Местността приличаше на зрителна измама. Различихме в далечината голяма планинска верига, повървяхме, има-няма, петнайсетина метра и установихме, че планината е съвсем мъничка и можем направо да я прескочим. Аз стъпих в една локвичка и изневиделица започнах да се давя в пълен с вода трап с ширина петнайсет метра. Огромните египетски храмове се срутваха и пак се пренареждаха, като че ли някакъв невидим великан си играеше с кубчета. Сякаш от дън земя изникваха варовикови зъбери, по които вече бяха изсечени монументални статуи на гротескни чудовища. Докато минавахме покрай каменните лица, те се обърнаха и ни загледаха.

Освен това имаше и демони. Бях виждал доста в подножието на планината Камълбак, където Сет беше вдигнал червената си пирамида, но тук, в родна среда, те бяха още по-големи и ужасни. Някои приличаха на жертви на изтезания, със зейнали рани и огънати крайници. Други бяха с криле на насекоми, с много ръце или с пипала от мрак. Колкото до главите им, бяха представени почти всички зверове от зоологическата градина и сгъваеми ножчета с пилички и вилички към тях.

Демоните се скитаха на цели пълчища из тъмната местност. Някои строяха крепости. Други пък ги рушаха. Видяхме поне десетина широкомащабни битки. Из въздуха с носещ се из него пушек кръжаха крилати демони, които от време на време сграбчваха изневиделица някое по-малко чудовище и го отнасяха.

Но нас не ни закачаха.

Докато вървяхме с усилие, усещах все по-силно присъствието на Хаоса. Побиха ме тръпки, които плъзнаха от стомаха към крайниците, сякаш кръвните ми телца се бяха вледенили. Бях се чувствал така и друг път, в тъмницата на Апоп, когато Хаосовата болест за малко да ме погуби, това място обаче изглеждаше още по-отровно.

След малко забелязах, че всичко в Демонската земя е притегляно в посоката, накъдето вървяхме. Цялата местност се огъваше и се срутваше: разпадаше се самата същност на веществото. Знаех, че тази сила притегля и молекулите в тялото ми.

Ние със Зия би трябвало да умрем. Но колкото и студено да ми беше, колкото и да ми се гадеше, усещах, че е могло да бъде и по-страшно. Нещо ни закриляше, някакъв невидим пласт топлина, който държеше Хаоса на разстояние.

„Закриля ни тя — каза гласът на Хор без особено желание, но и с уважение. — Ра ни подкрепя.“

Погледнах Зия. Пак беше с вид на зелена демонка с глава на пираня, но въздухът около нея трептеше като мараня над нагорещен път.

Сетне току се извръщаше назад. Всеки път сякаш се изненадваше, че ни вижда още живи. Но свиваше рамене и продължаваше нататък.

Демоните станаха по-малко и се срещаха на по-големи разстояния. Местността стана още по-стръмна. Скалните образувания, дюните, мъртвите дървета, дори огнените стълбове като че ли бяха климнали към хоризонта.

Стигнахме на издълбано от кратери поле, осеяно с нещо с вид на огромни черни цветове на лотос. Те се извисиха бързо, разпростряха листенца и се пръснаха. Чак след като се приближихме, си дадох сметка, че това всъщност са завързани на възли пипала от сенки, каквито Сейди беше описала на танците в Бруклинската академия. След като се разпаднеше, всеки лотос изхвърляше дух, довлачен от Горната земя. Тези призраци — бледи късчета мъгла — се вкопчваха отчаяно в каквото се изпречеше пред тях, само и само да се задържат, но бързо се разсейваха и биваха всмуквани в същата посока, накъдето вървяхме и ние.

Зия погледна свъсена Сетне.

— Не ти ли влияе?

Призракът магьосник се обърна. Както никога, беше мрачен. Бе по-пепеляв, дрехите и накитите му бяха избледнели.

— Нека вървим, а? Мразя го това място.

Аз застинах. Пред нас се издигаше зъбер, който познах: същият от видението, което Апоп ми беше показал. С тази разлика, че сега под него не се бяха сгушили духове.