Рик Риърдън - Сянката на змея

Бях си го представял много пъти, но бях толкова неподготвен, че не реагирах както трябва. Изпуснах вафлата и вдъхнах от мириса на Зия, която ухаеше на канела. Когато тя се отдръпна, аз я бях зяпнал като риба с отворена уста. Казах нещо от рода на:

— Хм… ъхъ.

— Ти, Картър, си добър — заяви Зия. — И забавен. И въпреки че бе изтикан през прозорец и отхвърлен от взрив, дори си красив. Освен това винаги си бил много търпелив с мен. Но се опасявам, че така и не успявам да задържа до себе си хората, които са ми важни: мама и тате, Искандар… Ако се окажа прекалено слаба, за да овладея силите на Ра, и накрая те нараня…

— Не — прекъснах я аз веднага. — Не, Зия, няма да ме нараниш. Ра не те е избрал, защото си слаба. Избрал те е, защото си силна. И, хм… — Погледнах надолу към гегата и млатилото, които лежаха отстрани. — Появиха се тези тук… Според мен има някаква причина. Не е зле да ги вземеш.

Опитах се да ги дам на Зия, но тя ме хвана за пръстите така, че да стисна гегата и млатилото.

— Задръж ги — подкани. — Прав си, не са се появили току-така, ала са се озовали в твоите ръце. Може и да са на Ра, но фараон трябва да стане Хор.

Оръжията като че ли се нагорещиха или може би само ми се е сторило така, защото Зия ме държеше за ръцете. Притеснявах се при мисълта да ги използвам. Бях загубил khopesh , меча, който са носели стражите на фараона, а бях получил оръжията не на друг, а на самия фараон. При това не кой да е… Държах регалиите на Ра, пръв цар на боговете.

Аз, Картър Кейн, петнайсетгодишно момче, което бе учило само вкъщи и още не знаеше да се бръсне като хората и да се облича за училищните танци, неизвестно защо, бях сметнат за достоен да получа най-могъщото магическо оръжие, творено някога.

— Защо си толкова сигурна? — попитах. — От къде на къде тези неща тук са за мен?

Зия се усмихна.

— Може би съм започнала да разбирам по-добре Ра. Той се нуждае от подкрепата на Хор. Аз пък се нуждая от теб.

Постарах се да измисля какво да кажа и дали ми стиска да си поискам още една целувка. И през ум не ми беше минавало, че първата ми среща ще бъде на осеян с кости речен бряг в Демонската земя, но в онзи миг нямаше друго място, където предпочитах да се намирам.

Точно тогава чух едно фрас : някой си удари главата в дебело парче дърво. Сетне изруга приглушено. Беше се блъснал в счупена дъска от кила. Замаян, изгуби равновесие, цопна във водата и започна да потъва.

— Я по-добре да го извадя — казах аз.

— Да — съгласи се Зия. — Само това оставаше — „Книгата на Тот“ да се повреди.

Извлачихме Сетне на брега. Зия размота внимателно лентите само около гърдите му, за да издърпа изпод ръката му „Книгата на Тот“. Пак добре че свитъкът папирус си беше непокътнат.

Сетне каза:

— Ммм-хмх!

— Извинявай, но не проявявам интерес — отвърнах аз. — Книгата вече е у нас и сега ще те оставим. Не изгарям от желание още веднъж да ми забиеш нож в гърба, не ми се слушат и лъжите ти.

Сетне завъртя очи. Заклати силно глава и запелтечи нещо, вероятно много убедително обяснение защо бил в правото си да насъска срещу мен моя слуга, демона.

Зия разгърна свитъка и се зае да разглежда написаното. След няколко реда се свъси.

— Това, Картър… е наистина опасно. Само му хвърлих едно око, но видях описание на тайните дворци на боговете, на магии, с които да разбереш какви са истинските им имена, сведения как да разпознаеш всички богове, независимо от формата, в която се опитват да ти се явят… — Уплашена, тя вдигна поглед. — С тези познания Сетне е могъл да навреди много. Единственото добро нещо… доколкото разбирам, почти всички магии могат да бъдат направени само от жив магьосник. Не са по силите на призраци.

— Сигурно Сетне ни е държал живи толкова дълго само заради това — казах аз. — Имал е нужда от помощта ни, за да се добере до книгата. После е смятал да ни изиграе, за да направим магиите, които иска.

Сетне замърмори недоволно.

— Можем ли да намерим без него сянката на Апоп? — попитах аз Зия.

— Мм-мм! — намеси се отново Сетне, аз обаче не му обърнах внимание.

Зия разгледа още няколко реда.

— Апоп… sheut на Апоп. Да, ето. Намира се в Демонската земя. Значи сме на нужното място. Но тази карта тук… — Тя ми показа част от свитъка, която беше запълнена от край до край с много йероглифи и картинки, и аз дори не разбрах, че там има и карта. — Нямам представа как да я разчета. Демонската земя е огромна. Доколкото съм чела, постоянно се променя, разпада се, после се образува отново. И гъмжи от демони.