Рик Риърдън - Сянката на змея

— Убий Кейн!

Лъснатият до блясък ботуш на капитана ме изрита по ребрата и ме запрати право през левия прозорец. Стъклото се натроши и се посипа по гърба и краката ми. Отскочих от топлия комин и се приземих с все сила на палубата.

Всичко пред очите ми се размаза на петно. Раната на стомаха ми смъдеше. Имах чувството, че някой тигър си е играл да ми дъвче краката, и ако се съди от парливата болка в хълбока ми, май, докато бях падал, си бях счупил няколко ребра.

Като цяло, това не бе от най-приятните ми бойни изживявания.

„Ей! — повика ме наум Хор. — Нямаш ли намерение да ме призовеш на помощ, или смяташ да умреш в самота?“

„Да, заяждай се, заяждай се — подметнах му аз. — Много помага.“

Да си призная, не мислех, че са ми останали сили да призовавам аватара си, пък било то и с помощта на Хор. Бях направо изтощен от битката с бика Апис, а това беше преди демонът секира да ме погне и да ме изрита през прозореца.

Чувах, че Окървавената секира слиза обратно по стълбите. Опитах се да се изправя и от болката за малко да припадна.

„Оръжие — казах на Хор. — Трябва ми оръжие.“

Пресегнах се към Дуат и извадих оттам едно щраусово перо.

— Я стига! — креснах.

Хор не отговори.

През това време светлинките на екипажа се стрелкаха в паника, а корабът се носеше устремно към брега. Сега вече плажът се виждаше по-лесно: черен пясък, осеян с кости, и шлейфове вулканичен газ, бълван от огнените пукнатини. О, страхотно. Точно мястото, където исках да акостирам.

Пуснах щраусовото перо и се пресегнах още веднъж в Дуат.

Този път извадих две познати оръжия: гегата и млатилото, олицетворяващи фараона. Гегата беше златночервена, с извит на кука край. Млатилото представляваше оръжие с дръжка и три страховити на вид вериги с шипове. Бях виждал много такива оръжия. Имаше ги всеки фараон. Тези обаче приличаха притеснително на първоначалния комплект на бога на Слънцето, който миналата пролет бях намерил заровен в гроба на Зия.

— Какво търсят тук? — попитах. — Би трябвало да са у Ра.

Хор продължи да мълчи. Останах с впечатлението, че е не по-малко изненадан от мен.

Окървавената секира обикаляше като хала отстрани на капитанската кабина. Униформата му беше разкъсана и покрита с пера. Остриетата му бяха нащърбени, а шнурът на камбаната за тревога се беше намотал около левия му ботуш и тя звънеше ли, звънеше при всяка крачка на Окървавената секира. Но той пак изглеждаше по-добре от мен.

— Стига толкова — бръмчеше. — Достатъчно дълго съм служил на клана Кейн!

Чух откъм носа на кораба трак-трак-трак — спускаха мостика. Погледнах натам и видях, че Сетне си се разхожда спокойно, докато реката се пени под него. Той спря в края на мостика и зачака, а параходът продължи да се носи шеметно към плажа с черния пясък. Сетне се готвеше да скочи, след което щеше да е в безопасност. Беше стиснал под мишница голям свитък папирус — „Книгата на Тот“.

— Сетне! — изпищях аз.

Той се обърна и ми махна с мила усмивка.

— Всичко ще бъде наред, Картър! Връщам се веднага!

— Tas! — креснах аз.

Лентите на Хатор тутакси се намотаха около него заедно със свитъка и всичко останало и той падна от борда и цопна във водата.

Не го бях включил в плана си, но сега нямах време да се притеснявам за това. Окървавената секира ме нападна, а левият му крак правеше ту трак-трак , ту ТРЯС ! Претърколих се на една страна точно когато острието вместо глава се заби в пода, но Окървавената секира се окопити по-бързо от мен. Имах чувството, че ребрата ми са топени в киселина. Ръката ми беше много слаба, за да замахне с млатилото на Ра. Вдигнах гегата — да се защитя, но не знаех какво да правя с нея.

Окървавената секира се надвеси над мен и забръмча злорадо. Знаех, че няма да се изплъзна, ако пак ме нападне. Щях да се превърна в Картър Кейн, разсечен на две половинки.

— Приключихме! — ревна той.

Най-неочаквано лумна и стана на огнен стълб. Тялото му се изпари. Металната секира, служила му за глава, падна и се заби в палубата между краката ми.

Примигнах, питах се дали това не е някакъв номер на демона, но Окървавената секира наистина беше изчезнал окончателно и безвъзвратно. Ако не броим острието вместо глава, единственото, което бе останало от него, бяха лъснатите му ботуши, леко разтопената камбана за биене на тревога и няколко овъглени гъши перца, които се носеха из въздуха.

Зия се облегна на капитанската кабина на няколко метра от мен. Дясната й ръка беше обвита в пламъци.