Рик Риърдън - Сянката на змея

— Назад! — казах на демона. — Това е заповед.

Окървавената секира издаде бръмчене, което може би беше смях. Извърна глава наляво — нещо като танцовите движения на Елвис Пресли — и проби дупка в стената. После ме погледна отново, раменете му бяха целите в трески.

— Подчинявам се на други заповеди — избръмча капитанът. — Заповеди да убивам!

Спусна се към мен като бик. След суматохата, която бяхме изживели току-що в serapeum , един бик беше последното, с което ми се занимаваше.

Замахнах с юмрук.

— Ha-wi!

Между нас блесна йероглифът за „Удряй!“:

Върху Окървавената секира се стовари син юмрук енергия, който го изхвърли през вратата и го запрати право през стената на каюткомпанията отсреща. От такъв удар един обикновен простосмъртен щеше да изгуби съзнание, аз обаче чух как Окървавената секира се опитва да излезе от отломъците и бръмчи ядосано.

Постарах се да мисля. Щеше да бъде хубаво, ако можех да го удрям отново и отново с този йероглиф, но магията не действа така. Веднъж изречена, вълшебната дума не може да се използва отново в продължение на няколко минути, а понякога дори и часове.

Пък и вълшебните думи са сред най-сложните магии. Има магьосници, които с години усвояват един-единствен йероглиф. От горчив опит знаех, че ако изречеш прекалено много такива думи, силите ти се изчерпват наистина бързо, а на мен и без това не ми бяха останали много.

Първият проблем: как да държа демона далеч от Зия. Тя още беше замаяна и напълно беззащитна. Впрегнах всичките си магически способности и казах:

— N’dah .

Защити!

Около Зия затрепка синя светлина. Изведнъж си спомних ужасен как миналата пролет съм я намерил във водния й гроб. Ако тя се събудеше, похлупена от синя енергия, и решеше, че отново е затворена като в тъмница…

— О, Зия — подхванах. — Не исках да…

— УБИЙ!

Окървавената секира се надигна от развалините на помещението отсреща. На главата му се беше набучила пухена възглавница и от нея по цялата му униформа се сипеше гъша перушина.

Изхвърчах в коридора и се насочих към стълбището, като хвърлих един поглед през рамо, за да се уверя, че капитанът е тръгнал след мен, а не към Зия. Извадих късмет — вървеше по петите ми.

Качих се на палубата и креснах:

— Сетне!

Призракът не се виждаше никъде. Светлинките, които всъщност бяха екипажът, се стрелкаха като полудели, бръмчаха трескаво наоколо, блъскаха се в стените, кръжаха около комините, спускаха и вдигаха мостика ей така, без видима причина. Предположих, че са загубени без Окървавената секира, който да им дава указания.

Речният кораб препускаше по Реката на Нощта и криволичеше като пиян по течението. Плъзнахме се между две назъбени скали, които преспокойно можеха да стрият на прах корпуса, после се спуснахме по водопад и цопнахме така, че чак зъбите ми затракаха. Погледнах към капитанската кабина и видях, че зад щурвала няма никой. Беше истинско чудо, че още не сме се разбили. Трябваше да овладея кораба.

Затичах се към стълбите.

Когато бях преполовил пътя, сякаш от дън земя изникна Окървавената секира. Замахна с глава към корема ми и ми разпра тениската. Ако имах по-голямо шкембе — не, не ми се мисли за това. Залитнах назад, като се хванах за пъпа. Окървавената секира само ме беше одраскал по кожата, но направо ми призля, щом видях кръвта по пръстите си.

„Голям воин съм, няма що“, скастрих се.

За късмет, Окървавената секира беше забил в стената главата си… острието де. Още се опитваше да я издърпа, като мърмореше:

— Нова заповед: убий Картър Кейн. Отведи го в Демонската земя. Постарай се да извърви пътя само в едната посока.

Каква Демонска земя?

Стрелнах се по стълбите и после в капитанската кабина.

Реката около кораба беше като кипнала от разпенените бързеи. От мъглата изникна каменен стълб, който издра кораба отдясно и отнесе част от перилата. Свърнахме настрани и набрахме скорост. Някъде отпред чух тътена на милиони тонове вода, устремила се към забвението. Носехме се към водопад.

Огледах се отчаяно — да намеря брега. През гъстата мъгла и мрачната сивкава светлина на Дуат не се виждаше почти нищо, но все пак ми се стори, че на стотина метра от носа съм зърнал запалени огньове и тънка черта, може би плаж.

Демонската земя ми звучеше страшно, но не чак толкова, както да паднем от водопад и да се разбием на парчета. Дръпнах шнура на камбаната за тревога и завъртях щурвала — да е на мястото си, като насочих кораба към брега.