Рик Риърдън - Сянката на змея

— Моля те, Уолт — казах аз. — Можем да те пренесем в Първи ном. Знахарите там вероятно ще успеят да…

— Не, Сейди… — Той притисна фигурката до дланта ми. — Побързай.

Опитах да се съсредоточа. Беше почти невъзможно, но успях да изрека на обратно думите в проклятието. Насочих силите си към фигурката и си представих Бес, какъвто той беше едно време. Наредих на сянката да намери господаря си, да пробуди отново душата му. Вместо да залича Бес от този свят, се опитах да го върна на сцената, този път така, сякаш го бях вписала с неизличимо мастило.

Восъчната статуетка се превърна в дим и изчезна.

— Получи ли се? — попитах колебливо.

Уолт не отговори. Очите му бяха затворени. Той лежеше, без изобщо да помръдва.

— О, моля те… недей. — Прегърнах челото му, което бързо изстиваше. — Направи нещо, Анубис!

Отговор не последва. Обърнах се, но него вече го нямаше.

— Анубис! — изпищях толкова силно, че отекна в скалите в далечината. Положих възможно най-внимателно Уолт на земята. Изправих се и стиснала юмруци, описах пълен кръг. — Това ли беше? — креснах на въздуха, където нямаше никой. — Взимаш душата му и си тръгваш? Мразя те!

Най-неочаквано Уолт простена и отвори очи.

Изхлипах от облекчение.

— Уолт! — възкликнах и приклекнах до него.

— Вратата — каза той припряно.

Не знаех за какво ми говори. Дали не бе получил предсмъртно видение? Гласът му беше спокоен, без следа от болка, но още беше слаб.

— Побързай, Сейди. Сега вече знаеш заклинанието. То ще… то ще подейства на сянката на Змея.

— Какво се случи, Уолт? — Избърсах сълзите по лицето си. — Каква врата?

Той посочи едва-едва. На няколко метра във въздуха се рееше врата от мрак.

— Всичко това беше капан — обясни Уолт. — Сетне… сега вече знам какво е намислил. Брат ти се нуждае от помощта ти.

— Ами ти? Ела с мен!

Той поклати глава.

— Още съм немощен. Ще направя всичко по силите си да повикам от Дуат подкрепления… ти ще имаш нужда от тях. Но едвам се движа. Ще се срещнем в Първи ном по изгрев-слънце, стига… стига да си сигурна, че не ме мразиш.

— Да те мразя ли? — Бях направо озадачена. — Откъде-накъде ще те мразя?

Уолт се усмихна тъжно, усмивка, каквато не беше в стила му.

— Погледни — каза той.

Трябваше ми известно време, докато проумея какво ми говори. Направо настръхнах. Как се беше спасил Уолт? Къде беше Анубис? И за какво съзаклятничеха двамата?

Нейт беше нарекла Уолт отроче на Сет, а той не му беше син. Сет имаше само едно дете: Анубис.

„Опитах се да й кажа“, беше споменал Уолт.

„Той е роден в сянката на смъртта — ми беше обяснил Анубис. — Затова се разбираме.“

Не ми се искаше, но сведох поглед към Дуат. Там, където лежеше Уолт, видях друг човек, нещо като второ изображение върху неговото… младеж, който се беше проснал, отмалял и блед, със златна огърлица и черна египетска поличка, с познатите кафяви очи и тъжна усмивка. Още по-навътре видях сияйна сива светлина: бог Анубис във вид на човек с глава на чакал.

— О… не, не.

Станах и се отдръпнах рязко от него. От тях . Прекалено много плочки от пъзела се бяха наредили наведнъж. Виеше ми се свят. Способността на Уолт да превръща нещата в пепел… това беше пътят на Анубис. От месеци той насочваше могъществото на бога. Приятелството им, разговорите, другият път, за който Анубис намекваше като начин да спаси Уолт…

— Какво си направил? — погледнах го ужасена.

Дори не знаех как да го нарека.

— Сейди, това съм аз — обади се Уолт. — Пак съм си аз.

Анубис каза в хор с него от Дуат:

— Пак съм си аз.

— Не!

Краката ми трепереха. Чувствах се предадена и измамена. Имах чувството, че светът вече рухва в Морето на Хаоса.

— Мога да обясня — допълни той на два гласа. — Но Картър има нужда от помощта ти. Много те моля, Сейди…

— Престани!

Не се гордея от начина, по който постъпих, но се обърнах и побягнах, после скочих право през вратата от мрак. В онзи миг ми беше все едно накъде води тя, важното беше само да съм далеч от безсмъртното същество, в което смятах, че съм влюбена.

Желирани човечета? Наистина ли?

Не бях чул тази част. Сестра ми не престава да ме изумява… /_и не, Сейди, това също не е комплимент_/.

Та докато Сейди е изживявала свръхестествената си драма с момчетата, аз се бях изправил лице в лице с капитан на речен кораб с острие убиец вместо глава, който явно искаше да се преименува на Още по-окървавената секира.