Рик Риърдън - Сянката на змея

— Да — промърмори тя на острието на секирата, над което се виеше дим. — Приключихме.

Угаси огъня, после дойде с несигурна крачка и ме прегърна. Толкова ми беше олекнало, че можех и да не обръщам внимание на режещата болка в хълбока.

— Добре си — казах, което при тези обстоятелства прозвуча тъпо, но Зия ме възнагради с усмивка.

— Чудесно — каза. — За миг изпаднах в паника. Събудих се, обгърната от синя енергия, но…

По една случайност погледнах зад нея и направо ми се повдигна.

— Дръж се — креснах.

„Египетска царица“ се вряза с бясна скорост в брега.

Сега вече разбирам защо предпазните колани трябва да се затягат.

Нямаше никакъв смисъл да се държим. Корабът заора в брега толкова силно, че ние със Зия се изстреляхме като човешки гюлета във въздуха. Корпусът отзад се цепна с мощно бааам ! Сушата се устреми към лицето ми. Разполагах с половин секунда, през която да реша как ще умра — дали като се разбия на пихтия в земята, или като падна в някоя пламтяща пукнатина. Точно тогава Зия ме сграбчи отгоре за ръката и ме дръпна към небето.

Зърнах я за миг — беше мрачна и изпълнена с решимост, с едната ръка стискаше мен, а с другата се държеше за ноктите на огромен лешояд. Нейния амулет. Не се бях сещал за това от месеци, но за амулет Зия имаше лешояд. Беше успяла някак да го задейства и с него наистина беше страховита.

За беда, лешоядът не бе чак толкова як, че да задържи във въздуха двама души. Можеше само да забави падането ни, така че, вместо да се размажем, ние със Зия се ударихме силно и се претърколихме по черната песъчлива почва, а накрая спряхме и се блъснахме един в друг точно на ръба на една огнена цепнатина.

Усещах гърдите си така, сякаш ме бяха стъпкали. Болеше ме всяко мускулче в тялото и виждах всичко раздвоено. Но за мое изумление още стисках здраво в дясната ръка гегата и млатилото на бога на Слънцето. Дори не бях забелязал, че ги държа.

Зия явно беше по-добре от мен (е, виждал съм размазани на пътя животни, които са били по-добре от мен). Намери сили да ме издърпа от пукнатината, а после надолу към плажа.

— Ох — простенах аз.

— Лежи и не мърдай.

Тя изрече някаква заповед от една дума и лешоядът й отново се превърна в амулет. Зия затърси из раницата си.

Извади керамично бурканче и се зае да маже с нещо раните от порязано и изгоряло и синините по тялото ми от кръста нагоре. Болката отстрани веднага премина. Раните изчезнаха. Ръцете на Зия бяха гладки и топли. Вълшебният мехлем миришеше на цъфнала билка орлов нокът. Това не бе от най-неприятните неща, които бях изживявал този ден.

Зия гребна още малко от мазилото и погледна дългата порезна рана върху стомаха ми.

— Хм… с тази част се заеми ти.

Сложи мехлема върху пръстите ми и ме остави да го нанеса. Раната се затвори. Седнах бавно и огледах белезите по краката си, където ме беше порязало стъклото. Кълна се, усетих как ребрата в гърдите ми заздравяват. Поех си дълбоко въздух и с облекчение установих, че не ме боли.

— Благодаря ти — казах. — Какво е това нещо?

— Балсам на Нефертум — отговори тя.

— Какъв нефт?

От смеха й ми олекна почти колкото от мехлема.

— Не нефт, а Нефертум… лековит балсам, Картър. Забъркан е от цветове на син лотос, кориандър, мандрагора, стрит на прах малахит и няколко други специални съставки. Много е рядък и това е единственото ми бурканче. Затова не се наранявай повече.

— Слушам, госпожице!

Бях доволен, че вече не ми се вие свят. Виждах си нормално.

„Египетска царица“ не беше чак в такава добра форма. Останките от корпуса бяха разпилени по плажа: дъски, части от перилата, въжета и стъкло, примесени с костите, които вече бяха там. Капитанската кабина се беше взривила. От счупените прозорци се виеше огън. Падналите комини бълваха към реката златист пушек.

Докато гледахме, кърмата се разцепи и се плъзна под водата, повличайки със себе си и светещите клъбца. Вълшебният екипаж може би беше прикрепен към кораба. Клъбцата сигурно дори не бяха живи. Но пак ми домъчня за тях, след като те потънаха под мътната повърхност.

— Няма да се върнем по същия път — казах аз.

— Да, няма — съгласи се Зия. — Къде сме? Какво е станало със Сетне?

Сетне. Почти го бях забравил този призрачен негодник. Нямах нищо против да е потънал на дъното, но се сетих, че е взел „Книгата на Тот“.

Огледах плажа. Изненадан, на двайсетина метра съгледах леко очукана розова мумия, която се опитваше да се провре през отломъците и да се отскубне на свобода.