Рик Риърдън - Сянката на змея

Нейт отстъпи ужасена назад.

— Ти ! Не е честно!

— Спечелихме — оповести Уолт. — Спазвай уговорката.

Двамата си размениха поглед, който не разбрах докрай — нещо като сблъсък на волята.

Нейт изсъска през стиснати зъби.

— Добре тогава. Можете да вървите. Щом Апоп се въздигне, ще се бия на ваша страна. Но няма да забравя как ти, отроче на Сет, навлезе неканен в земите ми. А колкото до теб… — Тя ме изгледа лошо. — Ето го ловджийското ми проклятие: някой ден и ти ще бъдеш измамена от плячката си така, както аз бях измамена днес. Дано те нападне цяла сган Желирани човечета!

След тази ужасна заплаха Нейт се разпадна на купчина върви.

— Какво отроче на Сет? — погледнах аз Уолт с присвити очи. — Какво точно?…

— Внимавай! — предупреди ме той.

Храмът наоколо започна да се разпада. Въздухът се нагъна и ударната вълна превърна пейзажа наоколо в днешен Египет.

Едва успяхме да слезем по стъпалата. Последните стени на храма се срутиха на купчини разядени от стихиите кирпичени тухли, но сред тях още се виждаше сянката на Бес, която малко по малко се стопяваше, защото слънцето вече бе залязло.

— Трябва да побързаме — каза Уолт.

— Да, но как да заловим сянката?

Някой се прокашля зад нас.

На една палма наблизо се беше подпрял Анубис, беше мрачен.

— Съжалявам, че се намесвам. Но, Уолт… време е.

Беше облечен с официални древноегипетски дрехи. Беше с широка златна огърлица, черна поличка, сандали и почти нищо друго. Както съм споменавала и друг път, не са много момчетата, които могат да се издокарат така и да изглеждат добре, особено пък с молив около очите, но при Анубис се получаваше.

Изведнъж върху лицето му се изписа тревога. Той хукна към нас. Колкото и да бе абсурдно, за миг си представих, че съм върху корицата на някой от любовните романи на баба, където влюбената девойка се свлича в обятията на полугол набит мъж, а друг стои отстрани и я гледа с копнеж. О, пред какъв ужасен избор са изправени момичетата! Жалко, че не разполагах с поне малко време, за да се поизмия. Още бях цялата в спечена речна кал, във върви и трева, сякаш ме бяха овъргаляли в катран и после в пера.

Точно тогава Анубис ме подмина и стисна Уолт за раменете. Е… беше си неочаквано.

Бързо обаче видях, че го е хванал, та Уолт да не се строполи. По лицето му бяха избили капчици пот. Главата му беше климнала надолу, краката му се подкосяваха, сякаш някой бе отрязал последния конец, на който Уолт се е държал. Анубис го положи внимателно на земята.

— Остани с мен, Уолт — подкани. — Трябва да довършим нещата.

— Какви неща? — креснах аз. Не знам какво ме прихвана, но имах чувството, че някой ме е изрязал с фотошоп от корицата на моята книга. А ако има нещо, с което не съм свикнала, то това е да бъда пренебрегвана. — Какво правиш тук, Анубис? Какво ви става на вас двамата? И какви неща, да му се не види?

Той ме погледна свъсен, сякаш беше забравил, че и аз съм там. Това не допринесе особено за доброто ми настроение.

— Сейди…

— Опитах се да й кажа — простена Уолт.

Анубис му помогна да седне, въпреки че той още си изглеждаше ужасно.

— Ясно — рече Анубис. — Май не си успял да кажеш и дума.

Уолт намери сили да се усмихне едва-едва.

— Само да беше видял как Сейди обяснява на Нейт за Желираните човечета. Беше като… знам ли, като словесен товарен влак. Богинята нямаше никакъв шанс.

— Да, видях — потвърди Анубис. — Беше трогателно — по дразнещ начин.

— Моля? — ахнах, чудех се кого от двамата първо да ударя.

— А когато почервеня… — допълни Анубис, сякаш съм интересен екземпляр.

— Беше много сладка — съгласи се Уолт.

— Е, реши ли? — попита го Анубис. — Това е последната ни възможност.

— Да. Не мога да я оставя.

Анубис кимна и го стисна за рамото.

— Аз също. Но първо сянката?

Уолт се закашля и лицето му се сгърчи от болка.

— Да. Докато не е станало твърде късно.

Не мога да твърдя, че съм разсъждавала трезво, но едно беше очевидно: тези двамата ме бяха одумвали зад гърба ми много повече, отколкото смятах. Какво, по дяволите, си бяха говорили за мен? Забравете за Апоп и как той поглъща слънцето — това бе най-големият ми кошмар.

Какво означаваше, че и двамата не могат да ме оставят? Звучеше си доста зловещо да го чуеш от момче, което умира, и от бог на смъртта. Бяха влезли в заговор…

О, ужас. Започвах да разсъждавам като Нейт. Не след дълго щях да се спотайвам в някой бункер, да ям войнишки дажби и да дърдоря, докато пришивам един към друг джобовете на всички момчета, които са ме зарязвали.