Рик Риърдън - Сянката на змея

— Започнахме — викна Нейт. — Можете да ходите навсякъде по моите земи, които всъщност обхващат цялата делта. Няма значение. Ще ви намеря.

Уолт каза:

— Но…

— Вече четири минути — предупреди Нейт.

Направихме единственото разумно нещо. Обърнахме се и побягнахме.

— Какво е макраме? — креснах, докато тичахме презглава из гъсталака.

— Начин на плетене — обясни Уолт. — Защо говорим за това?

— Не знам — признах си. — Просто ми беше интер…

Светът се преобърна… по-точно, преобърнах се аз.

Установих, че вися с краката нагоре в мрежа от върви, които ми боцкаха.

— Ето какво е макраме — каза Уолт.

— Страхотно. Свали ме долу.

Той, нали си беше практичен, извади от раницата нож и успя да ме освободи, аз обаче бях сигурна, че сме изгубили почти цялата преднина от началото. Слънцето се беше снишило още малко към хоризонта, но колко още трябваше да оцеляваме: половин час? Един?

Уолт затърси из раницата и за кратко се замисли дали да не извади белия восъчен крокодил.

— Може би Филип?

— Не — отвърнах аз. — Не можем да влезем в челен сблъсък с Нейт. Трябва да й се изплъзнем. Можем да се разделим…

— Тигър. Лодка. Сфинкс. Камили. Няма невидимост — мърмореше той, докато оглеждаше амулетите. — Защо нямам амулет за невидимост?

Аз потреперих. Последния път, когато бях опитала невидимост, не се беше получило особено добре.

— Тя, Уолт, е богиня на лова. Едва ли ще я заблудим с магия, с която да се скрием, дори и да ти се намираше такава.

— Тогава какво? — попита той.

Допрях пръст до гърдите му и почуках по единствения амулет, който той не криеше: същия като моя.

— Амулетите shen ли? — Уолт примига. — Но как ще ни помогнат?

— Разделяме се и печелим време — обясних аз. — Чрез амулетите можем да разменяме мисли, нали така?

— Ами… да.

— И амулетите могат да ни телепортират теб при мен и мен при теб, нали?

Уолт се смръщи.

— Изработил съм ги така, че да го правят, но…

— Ако се разделим — продължих аз, — на Нейт ще й се наложи да избере единия, когото да проследи. Отдалечаваме се възможно най-много един от друг. Ако Нейт намери първо мен, ти ме телепортираш с амулета и аз вече няма да съм в опасност. Или обратното. После се разделяме отново и продължаваме в същия дух.

— Блестящо — призна той. — При условие, че амулетите се задействат бързо. И не изгубим мисловната връзка. И Нейт не убие единия, преди той да е повикал другия на помощ. И…

Долепих пръст до устните му.

— Хайде да приключим с „блестящо“.

Той кимна, после ме целуна набързо.

— Успех.

Смешник, защо ги прави тия работи точно когато не бива да се разсейвам! Хукна на север и след миг на зашеметеност аз пък се завтекох на юг.

Едва ли е най-уместно да се опитваш да се промъкнеш неусетно зад врага с кубинки, които скърцат.

Замислих се дали да не нагазя в реката, така че водата да заличи следата ми, но не исках да рискувам и да плувам, при положение че не знаех какво има под повърхността: крокодили, змии, зли духове. Веднъж Картър ми каза, че в древността повечето египтяни не знаели да плуват, което тогава ми се стори смехотворно. Да живееш край река и да не знаеш да плуваш! Сега вече разбирах. Ако си с всичкия си, едва ли ще се престрашиш да се топнеш в тази вода.

(Картър твърди, че ако влезеш да плуваш в Темза или в река Ист, това ще бъде точно толкова пагубно за здравето ти. Добре де, прав си.) /_А сега млъквай, скъпи ми братко, и ме остави да продължа с блестящата част за това как Сейди спаси положението._/

Тичах по брега, провирах се през тръстиката, прескочих един крокодил, който се припичаше на слънцето. Не си дадох труда да проверя дали ме е погнал. Имах да се тревожа от по-страшни хищници.

Не знам колко съм бягала. Имах чувството, че съм изминала километри. След като брегът се разшири, завих към сушата, като се стараех да остана под прикритието на палмите. Не чух да ме преследват, но отзад между плешките все ме сърбеше — очаквах там да се забие стрела.

Излязох с тежка стъпка на една поляна, където край открития огън до колиба със сламен покрив имаше древни египтяни по препаски, които готвеха. Египтяните може би бяха само сенки от миналото, но си изглеждаха съвсем истински. Стреснаха се, когато видяха как в бивака им нахълтва русо момиче в бойно облекло. Сетне забелязаха жезъла и вълшебната ми пръчка и незабавно залегнаха, като допряха глави до пръстта и изпелтечиха нещо за Per Ankh — Дома на живота.

— Хм, да — казах аз. — Тук съм по официална работа на Per Ankh . Продължавайте. Чао.