Рик Риърдън - Сянката на змея

Тя стисна амулета със скарабея.

— Едва ли. Цялата енергия на Хепри отиде за това да се предпазим от Хаоса. Той не може да направи нищо повече.

Мина ми през ума да изтичам обратно при белия обелиск. Сигурно можехме да го използваме, за да отворим портал. Но бързо се отказах. Демоните щяха да ни се нахвърлят още преди да сме стигнали там.

— Няма как да се измъкнем — реших аз. — Не можем ли още сега да направим на Апоп магията за изтребление?

Зия и Сейди отговориха в един глас:

— Не.

Знаех, че са прави. За да се получи магията, трябваше да се изправим лице в лице с Апоп. Но не можех да повярвам, че сме стигнали чак дотук колкото сега да бъдем спрени.

— Ако не друго, поне можем да отидем и да се сражаваме.

Откачих от колана си гегата и млатилото.

Сейди и Зия приготвиха жезлите и вълшебните си пръчки.

Точно тогава сред редиците на демоните в другия край на полето настана суматоха, разпростряла се като вълна. Те започнаха да ни обръщат бавно гръб, после се разбягаха кой накъдето види. Небето зад войнството на демоните беше озарено от огнени кълба. От току-що зейналите в земята кратери се заизвиваха валма дим. В полето явно бе започнала битка, но не там, където очаквахме.

— С кого се сражават? — попитах аз. — Помежду си ли се бият?

— Не. — Зия ми посочи нещо и върху лицето й плъзна усмивка. — Виж!

От мъглата във въздуха не се виждаше ясно, но през задните редици на демоните на клин бавно напредваха воини. Бяха по-малко на брой, може би към стотина, но демоните се разбягваха от тях. Които не бяха повалени, стъпкани или запратени във въздуха като фойерверки.

— Боговете! — ахна Сейди.

— Невъзможно — възразих аз. — Боговете няма да дойдат в Дуат, за да ни спасят.

— Големите няма да дойдат — усмихна ми се тя. — Затова пък ще дойдат старите, забравени богове от Дома за отдих. Анубис каза, че ще повика подкрепление.

— Анубис ли? — обърках се съвсем аз.

Кога ли го е видяла?

— Ето там! — извика Сейди. — О!…

Сякаш бе забравила да говори. Само размаха пръст към новите ни приятели. Бойните редици в миг се отвориха. В битката с бясна скорост се вряза лъскава черна кола. Шофьорът явно бе някой маниак. Тръгна да гази наред демоните, като правеше всичко възможно да ги бутне. Прескачаше огнените пукнатини и се въртеше в кръг, като светеше с фаровете и натискаше клаксона. После се насочи право към нас и демоните от предните редици започнаха да се пръскат. Само няколко — смели и крилати — имаха наглостта да го подгонят.

Когато автомобилът се приближи, видях, че е лимузина мерцедес. Следвана от няколко прилепови демона, тя се качи на хълма и със свистящи спирачки закова на едно място в облак червена прах. Вратата откъм волана се отвори и от колата слезе космат дребосък по син бански.

Никога не съм бил толкова щастлив да видя такава грозотия.

Бес се покатери в цялата си брадавическа слава на покрива на мерцедеса. Обърна се с лице към прилеповите демони. Очите му изскочиха. Устата му се отвори невъзможно широко. Косата му щръкна като бодлите на морско свинче и Бес ревна:

— АУУУ!

Крилатите демони се разпищяха и си плюха на петите.

— Бес! — възкликна Сейди и се завтече към него.

Богът джудже грейна в усмивка. Плъзна се на капака, така че беше приблизително на еднаква височина със Сейди, когато тя го прегърна.

— Момичето ми! — каза той. — И, Картър, донеси тук жалката си кожа!

Прегърна и мен. Нямах нищо против дори да потърка кокалчетата на пръстите си по главата ми.

— И Зия Рашид! — викна колкото му глас държи Бес. — Имам прегръдка и за теб…

— Добре съм си — отвърна тя и отстъпи назад. — Благодаря.

Бес се запревива от смях.

— Права си. Сега не е време за прегръдки и целувки. Трябва да ви измъкнем оттук.

— Магията… за сянката? — изпелтечи Сейди. — Наистина ли подейства?

— Разбира се, че е подействала, ненормално дете такова! — Бес се удари по косматите гърди и изведнъж върху него се появи шофьорска униформа. — А сега, беж в колата!

Обърнах се, за да грабна Сетне… и само дето не ми спря сърцето.

— О, мили Хор…

Магьосника го нямаше. Огледах местността във всички посоки с надеждата, че призракът се опитва да се измъкне. От него нямаше и следа.

Зия блъвна огън към мястото, където Сетне беше лежал. Той очевидно не беше станал просто невидим, защото не се чу писък.

— Беше точно тук! — възрази Зия. — Завързан с Лентите на Хатор! Как е възможно просто да е изчезнал?