Рик Риърдън - Сянката на змея

Ра остави чинията и се изправи немощно. Бес се опита да помогне, но Ра го отпрати с ръка. Закрета към Зия.

— Зия — изтананика щастлив, сякаш пееше приспивна песничка. — Зия, Зия, Зия.

Стреснах се — дадох си сметка, че го чувам за пръв път да употребява истинското й име. Той се пресегна и докосна амулета със скарабея. Зия се дръпна притеснена. Погледна Картър — да я подкрепи.

— Не се притеснявай — отвърна той.

Зия си пое дълбоко въздух. Разкопча амулета и го притисна към дланите на стареца. От скарабея грейна топло сияние, което обгърна с бляскава златиста светлина и Зия, и Ра.

— Така, така — каза Ра. — Така…

Очаквах старият бог да се почувства по-добре. А той, моля ви се, взе да се разпада.

Това бе едно от най-тревожните неща, които виждах в този много тревожен ден. Първо му окапаха ушите, които се стопиха на прах. После и кожата му започна да се превръща в пясък.

— Какво става? — извиках аз. — Не трябва ли да направим нещо?

Очите на Картър се разшириха от ужас. Той отвори уста, но не каза нищо.

Усмихнатото лице на Ра се разпадна. Ръцете и краката му се напукаха като изсъхнала пясъчна скулптура. Частите се разпиляха по Реката на нощта.

Бес изсумтя.

— Стана бързо. — Не изглеждаше особено стъписан. — Обикновено минава повече време.

Зяпнах го смаяна.

— И друг път ли си го виждал?

Той ми се усмихна криво.

— Ей, навремето се редувах да работя на шлепа на Слънцето. Всички ние сме виждали как Ра минава през този цикъл. Но това беше преди много, много време. Виж!

Бес посочи Зия.

Скарабеят в ръцете й беше изчезнал, но около тялото й като ореол още светеше златистата светлина. Зия се обърна и ми се усмихна ослепително. Никога не я бях виждала толкова спокойна, толкова доволна.

— Сега вече разбирам. — Гласът й беше много по-плътен: истински хор от тонове, които се спускаха на октави през Дуат. — Всичко е въпрос на равновесие, нали? Моите и неговите мисли. Или може би моите и нейните?… — Зия се засмя като дете, което за пръв път кара колело. — Най-после прераждане! Вие, Сейди и Картър, се оказахте прави! След толкова хилядолетия в мрака най-после се преродих благодарение на състраданието на Зия. Бях забравил какво е да си млад и силен.

Картър отстъпи назад. Не го винях. Споменът как Уолт и Анубис са се слели още беше свеж в паметта ми, затова имах представа какво му е на брат ми: беше си доста страшничко да слушаш как Зия се описва в трето лице.

Надзърнах надолу, по-надълбоко в Дуат. На мястото на Зия стоеше висок мъж в доспехи от кожа и бронз. В някои отношения още приличаше на Ра. Пак беше гологлав. Лицето му пак беше сбръчкано и изпръхнало от възрастта и природните стихии, той пак се усмихваше добродушно (само че имаше зъби). Сега обаче стоеше изправен. Тялото му беше нагънато от мускулите. Кожата му сияеше като разтопено злато. Мъжът беше най-страхотният, най-златен дядо в света.

Бес падна на колене.

— Господарю Ра.

— О, малкото ми приятелче! — Ра разроши косата на бога джудже. — Стани! Радвам се да те видя.

Собек застана мирно на носа, беше хванал като пушка дългия си метален жезъл.

— Господарю Ра! Знаех си аз, че ще се завърнеш.

Ра се подсмихна.

— Собек, старо влечуго такова. Ако смяташе, че ще ти се размине, щеше да ме излапаш на вечеря. Хор и Изида ли те строиха?

Собек се прокашля.

— Както кажеш, царю честити. — Той сви рамене. — Не мога да тръгна срещу природата си.

— Както и да е — рече Ра. — Доста скоро ще опрем до силата ти. Приближаваме ли изгрева?

— Да, царю честити — посочи Собек напред.

Видях в края на тунела светлина — в буквалния смисъл на думата. Когато наближихме края на Дуат, Реката на нощта се разшири. На километър от нас се издигаше портата на изхода с две статуи на бога на Слънцето отстрани. Зад нея сияеше дневна светлина. Реката се превърна в облаци и се изля в утринното небе.

— Много добре — заяви Ра. — Капитан Собек, към Гиза!

— Слушам, царю честити.

Богът крокодил заби железния жезъл във водата и ни оттласна като гондолиер.

Картър не се беше и помръднал. Клетото момче, наблюдаваше бога на Слънцето прехласнато, но и стъписано.

— Картър Кейн — допълни с обич Ра. — Знам, че ти е трудно, но Зия държи много на теб. Чувствата й не са се променили.

Аз се прокашлях.

— А… молба. Много те моля, не го целувай.

Ра се засмя. Образът му се нагъна и аз отново видях пред себе си Зия.

— Не се тревожи, Сейди — подкани тя. — Сега не е моментът.