Рик Риърдън - Сянката на змея

— Готов си — казах му аз.

— Наистина — съгласи се Ра.

Картър вдигна поглед, беше леко стъписан, но предполагам, разбра, че не го взимам на подбив — за разлика от друг път.

Бес го удари с юмрук по рамото.

— Разбира се, че си готов, малкият. А сега, стига си губил време, върви да спасиш чичо си!

Докато гледах Бес, се постарах да не се просълзя. Веднъж вече го бях губила.

Колкото до Ра, той изглеждаше страшно самоуверен, въпреки че още беше вместен във формата на Зия Рашид, което му връзваше ръцете. Да, тя беше силна магьосница, но никога дотогава в нея не се беше вселявал бог. Ако се уплашеше и за миг, ако започнеше да се престарава…

— В такъв случай успех — каза Картър и преглътна. — Надявам се, че…

Той не намери сили да довърши. Схванах, че клетото момче се опитва да се сбогува с приятелката си, вероятно за последен път, а дори не може да я целуне, без да целуне и бога на Слънцето.

Картър започна да променя формата си. Дрехите му, раницата, дори гегата и млатилото се разпаднаха и се превърнаха в перушина. Тялото му се сви, докато брат ми не се преобрази в кафяво-бял сокол. После разпери криле и политна надолу отстрани на лодката.

— О, как само я мразя тази част — промърморих аз.

Призовах Изида и я подканих:

— Хайде. Време е да действаме като една.

През мен тутакси потече магията й. Изпитах чувството, че някой е включил хидрогенератори, достатъчни, за да осветят цяла държава, и е пуснал мощността им право през мен. Превърнах се в каня и се извисих във въздуха.

Както никога, не се затрудних да се превърна отново в човек. Ние с Картър се срещнахме в подножието на Големия сфинкс и огледахме взривения наскоро вход на тунела. Бунтовниците не бяха действали много внимателно. Каменните късове с размери на автомобил бяха натрошени на чакъл. Пясъкът наоколо беше почернял, беше се стопил и беше станал на стъкло. Хората на Сара Джейкъби бяха направили магия ha-di или бяха заложили динамит.

— Този тунел… — подхванах аз. — Другият край не води ли право при Залата на епохите?

Картър кимна мрачно. Извади гегата и млатилото, които бяха обхванати от призрачни бели пламъци. Хлътна в мрака. Призовах жезъла и вълшебната си пръчка и влязох след брат си вътре.

Докато се спускахме, виждахме следи от битка навсякъде. Стените и стъпалата бяха обгорели от взривове. На едно място таванът беше поддал. Картър успя със силата на Хор да разчисти пътека, но веднага след като минахме по тунела, той се срути зад нас. На връщане нямаше да можем да го използваме.

Чух от долу звуците на сражение: изричани вълшебни думи, сблъсък между огнени, водни и земни магии. Ревна лъв. Метал издрънча в метал.

Няколко метра по-нататък се натъкнахме на първата жертва. На стената се беше облегнал младеж в опърпана сива военна униформа, който се държеше за корема и дишаше със свистене.

— Леонид! — викнах аз.

Моят приятел, руснакът, беше блед и окървавен. Долепих ръка до челото му. Кожата му беше студена.

— Долу — каза той със сетни сили. — Прекалено много са. Опитах да…

— Ти стой тук — отвърнах, което, знам, беше смешно, защото руснакът почти не можеше да се движи. — Ще се върнем с помощ.

Той кимна храбро, но аз погледнах Картър и разбрах, че си мислим едно и също. Леонид едва ли щеше да издържи толкова дълго. Шинелът му беше подгизнал от кръв. Руснакът се държеше за корема, ала си личеше, че е тежко ранен или от остри нокти, или от ножове, или от някаква точно толкова ужасна магия.

Направих му магия „Бавно“, която, ако не друго, поне щеше да облекчи дишането и да спре кръвта, но нямаше да помогне особено. Клетият Леонид — беше изложил на опасност живота си, за да избяга от Санкт Петербург. Беше дошъл чак в Бруклин, за да ни предупреди за предстоящото нападение. Сега се беше опитал да защити Първи ном от предишните си господари, а те го бяха повалили и прегазили и после го бяха оставили да издъхне бавно и мъчително.

— На всяка цена ще се върнем — обещах аз още веднъж.

Ние с Картър продължихме с усилие нататък.

Излязохме в долния край на стълбището и веднага се озовахме в битка. Върху лицето ми скочи shabti във вид на лъв.

Изида реагира по-бързо, отколкото го мога аз. Каза ми да изрека една-единствена дума:

— Fah!

И във въздуха затрепка йероглифът за „Пусни!“:

Лъвът се смали до восъчна статуетка и отскочи безобидно от гърдите ми.

В коридора около нас цареше страшна суматоха. Във всички посоки учениците ни водеха битки с магьосниците от вражеския лагер. Точно пред нас десетина бунтовници бяха образували клин и бяха препречили входа за Залата на епохите, а нашите приятели явно се мъчеха да проникнат вътре.