Рик Риърдън - Сянката на змея

Уолт се извърна към приятелите ни.

— Всички добре ли са?

Изглеждаше си нормално, като някогашния Уолт, висок и мускулест, със самоуверено лице, меки кафяви очи и силни ръце. Но дрехите му бяха други. Сега той беше в дънки, в тъмна тениска на Dead Weather 14 14 Американска рок група. — Б.пр. и черно кожено яке, облеклото на Анубис, пригодено така, че да бъде по мярка на Уолт. Единственото, което трябваше да направя, беше да сведа поглед съвсем леко към Дуат, където видях, че Анубис стои, все така дразнещо неотразим. Двамата заемаха едно и също място.

— Бъдете готови — каза Уолт на войската ни. — Запечатили са вратата, но мога да… — Точно тогава ме забеляза и гласът му трепна. — Сейди — рече. — Аз…

— Нещо за отварянето на вратите ли? — попитах аз.

Уолт кимна безмълвно.

— В такъв случай стига си ме зяпал и отвори вратите, че вече ме дразниш, момче.

Говорех и на двамата. Струваше ми се съвсем естествено. И ми олекна, че съм си изкарала гнева. По-късно щях да се занимавам с тези двамата… с този де… всъщност все едно. Точно сега чичо имаше нужда от мен.

Уолт-Анубис има наглостта да се усмихне.

Допря ръка до вратата. По повърхността й се разнесе сива пепел. Бронзът се разпадна на прах.

— Първо ти — каза ми Уолт и ние нахълтахме в Залата на епохите.

Добрата новина: Еймъс не беше съвсем сам.

Лошата: подкрепяше го богът на злото.

След като се изсипахме в Залата на епохите, опитът ни да спасим Еймъс беше преустановен. Не бяхме очаквали да видим смъртоносен въздушен балет със светкавици и ножове. Йероглифите, които обикновено се рееха из помещението, ги нямаше. Холографските завеси от двете страни трепкаха слабо. Някои направо бяха рухнали.

Както и подозирах, тук заедно с Еймъс се беше залостил отряд за бързо реагиране от противникови магьосници, но както личеше, те вече съжаляваха, че са взели такова решение.

Увиснал във въздуха насред залата, Еймъс бе обвит в най-странния аватар, който съм виждала някога. Около него се въртеше смътна човешка форма — отчасти пясъчна буря, отчасти огън като грамадния Апоп, който бяхме видели горе, само че много по-щастлив. Докато се сражаваше, червеният воин великан се смееше и въртеше небрежно, но силно, десетметров жезъл от черно желязо. Еймъс беше увиснал върху гърдите на великана и с плувнало в пот лице повтаряше движенията му. Не можех да кажа дали го направлява, или се опитва да го сдържа. Вероятно и двете.

Противниковите магьосници летяха в кръг около него. Куай веднага биеше на очи с голата глава, синьото наметало и движенията във въздуха като на монасите, асове в бойните изкуства, които сякаш бяха отменили земното притегляне. Той запращаше по аватара на Сет червени светкавици, те обаче явно не действаха особено.

С щръкналата клечеста черна коса и развятата бяла дреха Сара Джейкъби приличаше на Лошата вещица от запад 15 15 Героиня от „Магьосникът от Оз“ на Франк Баум. — Б.пр. , болна от шизофрения, особено докато се носеше като с летящо килимче на един буреносен облак. Държеше два черни ножа с вид на бръсначи, които мяташе отново и отново, все едно жонглираше за ужас на всички нас, насочваше ги към аватара на Сет, после, след като те се върнеха в ръцете й, ги улавяше. И друг път бях виждала такива ножове с острие netjeri , изработено от метеоритно желязо. Използваха се главно в погребални обреди, но служеха доста добре и за оръжие. С всеки удар нараняваха все повече пясъчната плът на аватара и малко по малко я подкопаваха. Докато гледах как Сара Джейкъби хвърля ножовете, в мен като тежка буца заседна гняв. Някакъв инстинкт ми подсказваше, че именно тя е ранила с ножовете моя приятел, руснака, а после го е зарязала да издъхне.

Другите бунтовници нямаха такъв успех с атаките, но определено бяха упорити. Някои запращаха по Сет поривист вятър или вода. Други го замерваха с shabti във вид на различни твари, например великански скорпиони и грифони. Един дебелак хвърляше по Еймъс парчета сирене. Да ви призная, не съм сигурна, че съм щяла да включа в елитния си отряд за бързо реагиране някакъв си сиренар, но нищо чудно по време на битките Сара Джейкъби просто да огладняваше.

Сет като че ли се забавляваше. Червеният великан воин стовари железния жезъл върху гърдите на Куай и го запрати във въздуха, където той описа спирала. Изрита друг магьосник така, че клетникът се озова в холографската завеса на Римската епоха, после се свлече и от ушите му започна да излиза пушек — съзнанието му сигурно беше претоварено с видения за празненства, на които всички са в тоги.