Рик Риърдън - Сянката на змея

За миг ми се стори, че трябва да е обратното. Нима нашият лагер не трябваше да защитава вратата? После осъзнах какво вероятно се е случило. Нападението срещу запечатания вход явно беше изненадало съюзниците ни. Те се бяха втурнали да помагат на Еймъс, но когато са стигнали при вратата, враговете вече са били проникнали вътре. Сега тази воинска част пречеше на подкреплението ни да отиде при Еймъс, а чичо беше вътре в залата, вероятно сам, и се бе изправил лице в лице със Сара Джейкъби и елитния й отряд за бързо реагиране.

Сърцето ми заби като обезумяло. Включих се в битката и започнах да правя магии от невероятно богатото меню на Изида. Няма как да не призная, чувствах се отлично заради това, че отново съм богиня, ала трябваше да следя внимателно енергията си. Оставех ли Изида да се развихри, тя щеше да изтреби за секунди враговете ни, но междувременно щеше да изпепели и мен. Трябваше да я сдържам в желанието й да разкъса на парченца тези мекотели, простосмъртните.

Метнах като бумеранг вълшебната си пръчка и уцелих едър брадат магьосник, който крещеше на руски, докато се дуелираше с Джулиан.

Блесна златна светлина и руснакът изчезна. Там, където беше стоял, изцърка разтревожен хамстер, който побърза да се шмугне по-надалеч. Джулиан ми се усмихна. Острието на меча му пушеше, маншетите на панталона му горяха, но иначе той си изглеждаше добре.

— Крайно време беше! — заяви ми.

Към него се спусна друг магьосник и той нямаше за кога да си говори.

Картър се завтече напред, като развъртя гегата и млатилото така, сякаш се беше обучавал цял живот. Един от противниковите магьосници измагьоса носорог, което според мен си беше доста грубо, ако отчетем в какво тясно пространство се намирахме. Картър го фрасна с млатилото и веригите с шипове се превърнаха в огнени въжета. Носорогът се строполи, разсечен на три, и се стопи на купчина восък.

Другите ни приятели също се справяха, общо взето, добре. Феликс направи магия за вледеняване, каквато дотогава не бях виждала, и похлупи враговете ни в големи бухлати снежни човеци, които си имаха дори моркови за носове и лули. Около него с клатушкане кръжеше войската му от пингвини, които кълвяха противниковите магьосници и им задигаха вълшебните пръчки.

Алиса се сражаваше с друга магьосница — рускиня, специалистка по земни магии, но тя явно не бе така добра като нея. Вероятно за пръв път се изправяше пред мощта на Геб. Всеки път, когато измагьосваше някоя каменна твар или се опитваше да мята огромни камъни, всичко се превръщаше на чакъл и нападението й се проваляше. Алиса щракна с пръсти и подът под краката на рускинята се преобрази на подвижни пясъци, в които тя затъна чак до раменете.

В северния край на коридора Джаз беше приклекнала до Клио и лекуваше ръката й, която беше станала на слънчоглед. Но Клио беше пострадала по-леко от противника си. В краката й лежеше романът „Дейвид Копърфийлд“ с човешки размери и аз изпитах чувството, че това доскоро е бил магьосник от вражеския лагер.

(Картър твърди, че Дейвид Копърфийлд наистина бил магьосник. Кой знае защо, го смята за смешно. Просто не му обръщайте внимание. Като мен.)

Дори нашите дечковци се бяха включили в бойните действия. Малката Шелби бе търкулнала пастелите си по коридора, та противниците да се препънат в тях. Сега размахваше вълшебната пръчка като тенис ракета, промушваше се тичешком между краката на възрастните магьосници, удряше ги по задните части и крещеше, та се късаше:

— Умри, умри, умри!

Много милички са децата, нали?

Шелби фрасна с вълшебната пръчка един голям метален воин, безспорно shabti , който се преобрази на шкембесто прасе във всички цветове на дъгата. Имах лошото предчувствие, че ако доживеем до вечерта, Шелби ще поиска да задържи прасето.

Някои от жителите на Първи ном ни помагаха, но те бяха потискащо малко. Шепа едва кретащи грохнали магьосници и отчаяни търговци мятаха талисмани и отбиваха заклинанията.

Напредвахме бавно, но сигурно към вратата, а основният клин на неприятеля явно бе насочил всичките си сили към един-единствен нападател.

Когато видях към кого, се изкуших и аз да се превърна сама в хамстер, да се разцвърча и да си плюя на петите.

Беше дошъл Уолт. Провираше се с голи ръце през вражеската линия: мяташе с нечовешка сила на земята някой от противниковите магьосници, после докосваше друг и в миг го омотаваше в ивици плат, с които той заприличваше на мумия. Грабна жезъла на трети бунтовник и го превърна в прах. Накрая размаха ръка към останалите врагове, а те се смалиха и станаха кукли. Около всеки от миниатюрните магьосници изскочи съдина, в каквито погребват вътрешните органи на мумиите, и после тя беше запушена здраво с капаче във формата на глава на животно. Клетите магьосници се разпищяха отчаяни, заблъскаха по глинените грънци и се заклатиха като редица много нещастни кегли за боулинг.